Let's accept it - destiny knows best. /A&A/

Да се отделиш от бащиното гнездо не бе никак лесно. За всяко едно пораснало дете това бе една жизнено важна стъпка в живота. Млади и неопитни, те се изправяха сами срещу света. Даваха началото на война, която нямаше край. Трябваше да се научат да понасят тежките удари на съдбата; да се изправят след пораженията, да се отърсят и да продължат напред. Всички минаваха през това. Все пак това бе кръговратът на живота. Някои имаха късмета да разполагат със достатъчно средства, с които да си осигурят място на върха на хранителната верига бързо. Другите... Е, те бяха просто обикновени, които се учеха от грешките си. Грешки, които не можеха да заличат с една добра сума пари.
Амели бе от онази част, която наричаха простолюдие. Бе дошла в Америка без пукната пара, сама и неопитна. Нямаше на кого да се опре дори за съвет. Носеше се по течението на живота и единственото, за което полагаше усилия бе да остане над водата. В противен случай просто щеше да бъде завлечена и да се превърне в безпомощен удавник. Живееше под откритото звездно небе. Скиташе из улиците на оживените градове. От време на време се скриваше из дебрите на горите, но не за дълго. Въпреки че харесваше животинския си вид повече от човешкия, Мел бе принудена да бъде човек, защото друга алтернатива просто нямаше.  Всичко тук бе далеч по-различно от това във Франция. Но понякога имаме нужда от промяна, нали?
Госпожица Бисет седеше кротко на дървената и леко прогнила пейка. Лекият полъх на вятъра си играеше с кичури от косата й. Девойката бе свела глава лишавайки заобикалящите я от възможността да видят осеяното й с нежни черти лице. Дишаше равномерно и едва забележимо. В ръката си държеше бяло листче, което всъщност бе билетът за влака, който чакаше. Стоеше тук от около час без да помръдва. От време на време вдигаше глава и стрелкаше стъкленосините си очи към релсите. Проследяваше ги в далечината преди отново да сведе поглед. Беше й скучно да чака, затова се заиграваше с хартийката в ръцете й или потропваше с крак създавайки своя собствена мелодия в ума си. 
Изведнъж момичето спря. Притаи дъх и се заслуша. Пейката, върху която седеше кротко леко се разтресе. Ирисите й се отправиха към релсите по най-бързия начин. Те също пулсираха. Мел се изправи бавно и закрачи напред.
Глас: "Влакът за Ню Йорк пристига на перон №9. Моля пътниците пътуващи за Ню Йорк да се отправят към перон №9." 
Амели си пое въздух и затвори очи за миг. Не можеше да повярва, че всичко това се случва. Не й се вярваше, че е далеч от Франция, от Провинс, от малката къща, от баща си... Сякаш всичко това бе сън, от който всеки момент щеше да се събуди. А когато го стореше, щеше да се окаже в тъмното мазе, пропито с влага, прах и кръв. Дори само като си помислеше очите на младата дама се пълнеха със сълзи. Сърцето й трепваше обвито в невидимото було на страха. Мел рязко отвори очи щом усети силния порив на вятъра, който влакът предизвика минавайки в опасна близост до брюнетката.
Госпожица Бисет се движеше по тясното коридорче между купетата. Повечето бяха заети дори препълнени. Синеоката определено не обичаше да е сред големите тълпи, а какво остава в малка стаичка с 4-5 човека. Все пак успя да намери мястото си. В края на вагона, в предпоследното купе нямаше никого. С усмивка на лице Мел отвори вратата и си присвои мястото до края на пътуването й. Настани се в близост до прозореца и се облегна назад. Пое си дълбоко въздух готова да се отпусне, когато лекото изскърцване на вратата я накара да впие поглед в русокосата девойка стояща пред нея. Гледаха се в продължение на минута може би две преди момичето да се настани насреща на брюнетката. Ели преглътна нервно и побърза да отправи погледа си някъде навън, очевидно избягваща всякакъв контакт с натрапника.
Съвсем скоро влакът потегли.

Стоеше в мрака. Ясно чуваше как малките дъждовни капки се приземяват шумно върху покрива на сградата, как удряха по стъклените прозорци. Не можеше да повярва, че леля ѝ я изпраща в Америка. Амелия бе прекарала близо век и половина в Русия, заобиколена единствено от леля ѝ и братовчедите си. Що се отнасяше до английския, знаеше го бегло. Но не знаеше как щяха да я възприемат там. От друга страна, там живееше чичо ѝ, но това не бе от особено значение. Нямаше да живее при него, дори да ѝ предложеше. Той си беше женкар. Затова напусна съпругата си и заживя в Ню Йорк, а всяка вечер бе с различна жена.
От време на време някоя светкавица разкъсваше небето и в стаята сякаш ставаше ден. Но за вампирката тъмнината не бе проблем. Седеше мълчаливо на леглото си и прокарваше поглед по всеки един предмет в помещението. Страхуваше се, че едва ли ще се върне отново тук и сега просто искаше да запомни всичко до последния детайл. Русата ѝ коса бе хваната назад в стегнат кок, а лицето ѝ беше влажно от сълзите, които се бяха стичали по него допреди минути.
Чу как входната врата се отвори, след това се затвори шумно. Чу тънките токове на леля си, които пресякоха коридора и се заизкачваха по стълбите към стаята на блондинката. Изведнъж вратата се отвори и на прага стоеше не особено млада жена, с тъмни кръгове под очите и топла, грижовна усмивка.
- Време е, миличка. Ще изпуснем полета.
Защо говореше за „тях”. Мел щеше да пътува сама. И щеше да отиде на място, където не познава никого.
След около тридесет минути пристигнаха на летището и оставаха още толкова до самия полет. Докато пътуваха в колата, леля ѝ ѝ обясни какво трябва да направи за да стигне до Ню Йорк. Амелия попринцип можеше да се ориентира много добре в Русия, но, както споменах по-горе – бе прекара почти век и половина там. Щеше да пътува със самолет до Америка и след това трябваше да си хване такси до гарата. И от там хваща влака за Ню Йорк. Не знучеше толкова сложно. Но тепърва предстоеше всичко.
Точно преди да се качи на самолета, леля ѝ напъха в куфара известна сума пари, които, според нея, щяха да бъдат достатъчни на Амелия да си стъпи на краката.
- Първо си намери жилище и стабилна работа. След това останалото. Вярвам в теб миличка.
И се разделиха. Завинаги.
Няколко часа по-късно, Амелия стъпи на Американска земя. Чувстваше се толкова не на място, но нямаше избор. Както ѝ беше казано, щом излезе от летището видя пред сградата паркиралите жълтеникави коли. Приближи се към едната и шофьора бързо излезе от автомобила, поемайки бежовия куфар от ръцете ѝ и слагайки го в багажника на колата. Преди да потеглят, Амелия му подаде малко листче, на което бе записано мястото, където трябваше да я откара.
- Не си от тук, нали? – попита шофьора докато все още пътуваха.
- Не, не съм. – каза тихо, но руския акцент веднага си пролича.
- Аа, рускиня. Личи си. С тези сини очи и руса коса .. Е, тук ще ти хареса, обещавам.
Чудно, защо ѝ обещаваше подобно нещо, след като не се познаваха и едва ли щяха да се видят отново. Може би го обещаваше на всички чужденци, които се озовават тук. Както и да е. Останалата част от пътя премина в мълчание. Накрая, когато той ѝ подаде куфара, тя му плати и се насочи към касата, от където трябваше да си закупи билет. След като стори и това и се насочи към пероните, над главата си, от един от високоговорителите се чу глас, който уведоми, че на перон №9 пристига влака за Ню Йорк. Русокосата потърси с поглед перона и се оказа, че е много близо до него. Забърза крачка и скоро се сля с тълпата.
Вървеше бавно по тясното коридорче в търсене на мястото си. Скоро го откри – предпоследното купе. Там вече се беше настанила една брюнетка, изглеждаща на нейната възраст или малко по-млада от нея. Отвори вратата и момичето прикова погледа си в нея за около минута. След това Амелия просто влезе, затваряйки вратата след себе си и се настани срещу непознатата.
Чудеше се дали да я заговори или да продължат да мълчат. Но идеята да познава някого в големия гред ѝ се стори примамлива.
- Ъм .. Здравей. – започна колебливо, привличайки вниманието на тъмнокосата. След това протегна ръка и се усмихна. – Името ми е Амелия.

Обърнала глава към прозореца, Амели се загледа в зеленината заобикаляща релсите, по които влакът се движеше тежко-тежко, но пък бързо. Личеше си, че не бе съвсем дива растителност. Очевидно бе поддържана. В далечината се виждаха съвсем леки очертания на възвишения, чиито била се криеха зад пухкавите облачета. Небето бавно придобиваше топлите отенъци на червено, розово и лилаво характерни при залез. Слънцето отдавна не се виждаше на хоризонта, но последните му лъчи все още се простираха насред синевата. Очертаваха ръбовете на облаците, създавайки ефект на блясък, който хората не можеха да постигнат дори да се опитват. Изглеждаше красиво, а и носеше капка спокойствие, което бе някак непознато за оживения град, в който отиваше. Както и за Ели самата.
Госпожица Бисет често проявяваше признаци на нервност, когато бе сред непознати. Потропваше с крак, очите й се стрелкаха насам-натам, слухът й се изостряше, дишането учестяваше и какво ли още не.
След като бе приключила с любуването на природата, Мел се насочи към малкото помещение, в което й се налагаше да стои в близките 5-6 часа. Погледът й отрази всеки възможен детайл в купето. Сивите седалки, които бяха стари и протрити, но все пак удобни. Стените, в чиито ъгли се спотайваха малки паяци, плетящи кадифените си и фини паяжини. Масичката, която стърчеше малко под перваза на прозореца; завесите в тъмни цветове, които се полюшкваха леко всеки път щом превозното средство намалеше или увеличеше скоростта.
Докато оглеждаше обаче с периферията на окото си 'наблюдаваше' събеседницата си. Всяка глътка въздух, която непозната си поемаше бе отразена, но скоро звукът се изгуби, премесвайки се със шума в ушите на Амели, който забързаният ритъм на сърцето й предизвикваше. Девойката сведе глава и заби поглед в пода. Неволно започна да потропва с крак и едновременно с това да си играе с пискюлчето висящо на раницата й. В този момент биха я помислили за невротичка, но това далеч не притесняваше младото момиче.
Нежен и приятен глас се разнесе из малката стая. Внезапно Мел вдигна глава и втренчи сините си ириси в русокоската. Бе казала нещо на английски език, който брюнетката почти не знаеше. При това акцентът й бе различен и сама се досети, че не е тукашна. Тя прикляпа няколко пъти и чак когато срещустоящата подаде ръка установи, че всъщност иска да се запознаят. От малкото, което изрече, синеокото дете разбра единствено името й. Наподобяваше нейното, но малко по-различно. Ели пое няколко бързи глътки въздух, след което се усмихна бегло и пое ръката на Амелия в своята.
- Здравейте... Аз съм Амели. - промълви тихо и нескопосано.
- Вие не от тук? - попита плахо тя. Не й бе присъщо да задава въпроси. Бе на принципа - колкото по-малко знае, толкова по-добре. Но в този момент думите просто изскочиха от само себе си.
Тъкмо нервните й тикове бяха затихнали, когато отново се появиха. Пуснала ръката на момичето, Амели изпъна гърба си като струна и преплете пръсти си едни в други. Кръстоса крака, за да предотврати ужасното потропване, към което бе привикнала. Погледът й се рееше из стаята, но никога не спираше върху събеседницата на момичето. Мел просто си стоеше кротко в очакване на отговор, за който нямаше да се обиди, ако не получи.

Никога преди не се беше возила във влак. Леля ѝ никога не би допуснала да се качи в превозно средство, което няма никаква класа и едва ли не – свирят класическа музика на живо. Почти всички руснаци, покрай които Амелия бе принудена да израсне, държаха много на лукса и качеството. А що се отнасяше до Амелия, тя се чувстваше удобно в момента. Седалките не бяха твърде меки, но и не бяха твърди. И макар вече избелели, Мел можеше да си представи колко красиви са били в самото начало. От време на време отмяташе тънката завеса и поглеждаше през прозореца, където виждаше дърветата, строени едно до друго, над които тегнеше проклятието никога да не помръднат.
Амелия не бе свикнала да вижда толкова много природа. Още по-рядко бе улавяла залезите или изгревите. Всъщност от стаята ѝ не се виждаха нито паркове, нито градинки; само сгради. А леля ѝ не позволяваше да излизат сами. Твърдеше, че навън има много „лоши” хора, а те не биха могли да се справят сами с тях. Защо просто не кажеше, че тези „лоши” хора, всъщност са плод на техния незаконен бизнес. В началото все казваха: „Твърде си малка, за да разбереш.” А ето, когато най-сетне порасна, просто се отказа да пита. Знаеше, че няма да ѝ кажат истината. Но искаше ли да разбере истината? ..
Оглеждаше купето и накрая задържа погледа си върху събеседничката си. Имаше нежни черти на лицето, кристални сини очи и шоколадова коса, която се спускаше по раменете ѝ. Не можеше да опрадели дали е тукашна, поне докато не проговори, поемайки ръката ѝ.
Името ѝ беше подобно на нейното. Как му казваха на това? .. Адаши. Да, те двете бяха адашки. И може би щяха да си станат добри приятелки. И все пак, дори когато си го помислеше, да има толкова близък човек и да го нарича „приятел”, все още ѝ беше ново и непознато. И може би изпитваше лек страх.
- Вие не от тук? – попита брюнетката плахо и тихо. Амелия се усмихна, поклати отрицателно глава и се облегна назад, загледана през прозореца. След това отново погледна синеокото момиче срещу нея.
- Не, не съм. Идвам от Русия.
Не беше особено сигурна дали момичето я разбираше, тъй като забеляза, че говори английски също толкова, колкото и тя. Не знаеше как ще се оправи в Америка съвсем сама, но се надяваше да привикне бързо.
Изведнъж вратата на купето се отвори и първата мисъл, която влетя в ума ѝ, бе че се появяват още пътници, с които щяха да пътуват през останалите няколко часа. Но грешеше. На вратата стоеше мъж, на средна възраст, с униформа. Той се усмихна и докосна леко шапката си, след което попита:
- Ще може ли да погледна билетите ви?
Двете синеоки момичета му се усмихнаха и му подадоха билетите си. Погледа ги няколко минути, а през това време стомаха на Амелия се беше свил, но дори не знаеше защо. След това мъжът им върна билетите, усмихна се - отново, докосна леко шапката си - отново и затвори вратата, отправяйки се към следващото купе.
- Ами Вие? - попита блондинката докато прибираше билета в единия от джобовете на чантата си, а момичето срещу нея я погледна въпросително. - Откъде идвате?

Въпреки че нямаше луксозен вид, влакът изглеждаше доста добре. Амели за първи път се качваше на подобно превозно средство и не можеше се да се каже, че е останала разочарована. Поне не още. Всъщност за първи път правеше нещо по своя собствена воля. От както избяга от дома трябваше да взима свои собствени решения. Затова внимаваше и обмисляше добре нещата преди да е предприела някакви действия. Не съжаляваше за стореното. Всъщност отдавна трябваше да го стори, да се махне от онзи град, да направи нещо за себе си. В началото си мислеше, че действа егоистично, но в последствие се увери, че не е така. Мигът, в който се качи на самолета почувства някакво странно облекчение. Бе щастлива не защото напуска дома, а защото започваше нещо ново, нещо по-хубаво, по-добро. За първи път бе доволна и пълноценна. 
Брюнетката се унесе в синхронизираното потропване на колелата на машината. Въпреки че се движеха бързо, тя имаше чувството, че е попаднала в необяснимо спокойствие с капка меланхолия. За кратки моменти от минутата тъгата се промъкваше в сърцето й. Чувстваше се виновна, че постъпва така спрямо стареца. Каквото и да й бе сторил, той все пак бе неин баща. Заглеждайки се през прозореца обаче цялата красота разкриваща се пред нея прокуждаше всички неприятни мисли и караше девойчето да се усмихне. Дали бе грешка, или не само времето щеше да покаже. Ако тя не му дадеше шанс, то защо изобщо бе тук?
Гласът на блондинката изкара тинейджърката от размислите й. Оказа се, че не само тя е чужденка. Успя да разбере, че е от Русия, тъй като използва възможно най-простите думи да я уведоми. Все пак, Мел не бе чак толкова зле с английския. Брюнетката кимна и се усмихна, ала преди да успее да каже каквото и да било друго, разговорът, който се заформяше, бе прекъснат от скръцването на вратата на купето.
На входа стоеше мъж на средна възраст, прилежно облечен в униформа. На лицето му се изписа приветлива усмивка, а той самият внимателно докосна шапката си в поздрав. С равен тон поиска от момичетата билетите им за проверка. Девойките смирено подадоха белите листчета на униформения.
За първи път Амели не чувстваше страх и неспокойство. Знаеше, че билетът й е валиден, че го е платила с честно изкарани пари и просто имаше чувството, че всичко ще е наред. Така и стана. Мъжът върна билетите, отново докосна шапката си, след което остави младите дами насаме. 
Ели се облегна назад и се заигра с хартията, държаща в ръцете си. За миг се вгледа в написаното, но тъй като не разбираше нищо друго освен сумата, напечатана в десния край, се отказа от дешифрирането на останалото. Вдигна глава и спря сините си очи върху Амелия, която очевидно я попита нещо. Отнеха й няколко секунди да асимилира думите и да отвърне на въпроса.
- От Франция. - гласът й бе тих. Личеше си, че не го казва с особена гордост. Детето нямаше нищо против страната, а по-скоро към спомените, които й навяваше.
- За първи път в Америка? - побърза да изстреля нещо друго, колкото да отклони вниманието, а и за собствено разведрение.
Вратата на купето отново се отвори, ала този път влезе жена също облечена с униформа. Усмихна се широко на двете девойчета преди да заговори.
- Мога ли да ви предложа нещо за пиене или хапване? - леко се отдръпна от вратата и с ръка посочи малката количка отвън, която бе пълна със закуски и напитки.

Все още не можеше да повярва, че леля ѝ направо си я изгони. А дори не ѝ каза каква е причината. Защо я наказваше така? Винаги се бе държала като дама. Ходеше на танци през вечер, засипваше я с множество уроци – по пиано, Френски. Отделно и тренираше, но това бе свързано повече с факта, че е вампир и все трябваше да може да се защитава. Никога не беше изложила някой от семейството и бе защитавала честта на цялата руска фамилия. Беше се грижила за по-малките си братовчеди. И въпреки това, че те сега вече са пораснали достатъчно, никой не каза нищо. Виждаше в очите им, че възразяваха и не одобряваха решението на майка си, но в едно такова аристократично семейство, децата нямаха право на мнение. И затова Мел не можеше да протестира. И замина.
Усети, че сълзите ѝ напират да бъдат освободени и да потекат свободно по бузите ѝ, но не можеше. Не трябваше да поддава на емоциите си. Стисна очи и си спомни за лавандуловите поля, сред които обичаше да се разхожда. Пое си дълбоко въздух няколко пъти и сетне отвори очи. Очите ѝ отново бяха придобили онова ясно морско синьо, което беше знак, че тя беше щастлива. Може би това не беше наказание, а шанс. Шанс за нов живот, по-добър, който да изгради сама. Вярваше, че ще успее. Просто трябваше да се държи. Междувременно щеше да си намери нови приятели, да се види с чичо ѝ, макар че не държеше особено много на осъществяването на тази среща. Но знаеше, че пристигането ѝ нямаше да остане незабелязано и дори да не го потърсеше тя, то той щеше да го стори.
За да отвлече вниманието си от мислите си, русокоската се съсредоточи върху думите на брюнетката, седяща срещу нея. Каза ѝ, че идва от Франция и за пръв път момичето се почувства горда от себе си и благодарна на леля си, че я записа на тези курсове, които по начало мразеше от все сърце. Тази страна ѝ бе станала като втори дом, макар, че не беше прекарала много време там. Имаха малка лятна вила, която бе заобиколена от лилавите насаждения. Обожаваше сутрините, когато се будеше, галена от слънчевите лъчи, а във въздуха се усещаше нежния аромат на лавандула и натрапчивата миризма на горещо, горчиво кафе. Амели я попита дали за първи път е в Америка. Блондинката се усмихна и се прокашля, след което проговори:
- En fait, oui. Par ailleurs, comment est l'atmosphère en France maintenant? La dernière fois que je lui ai rendu visite à l'époque de Napoléon, quand il a organisé un mars à la Russie.*
Всъщност не знаеше дали Амели няма да се почувства неудобно или пък може би се беше случило нещо в миналото, защото не говореше с особена гордост за мястото, от където идва. Каквото и да се беше случило, Амелия не би имала нищо против да продължат разговора си на английски, макар че все още ѝ бе трудно да го говори с лекота.
Изведнъж вратата на купето се отвори и този път там стоеше жена, също облечена в униформа. Попита ги любезно дали искат нещо за хапване или пиене, но Амелия отказа.
- Qu'en pensez-vous? Vous venez à l'Amérique avant?** – попита, няколко секунди след като тежката врата на купето отново се затвори.

*Всъщност, да. Впрочем, как е атмосферата във Франция сега? За последно я посетих по времето на Наполеон, когато беше организиран поход към Русия.
**Ами ти? Идвала ли си в Америка преди?

Франция бе една наистина прекрасна страна. Имаше богата история, мелодичен език и невероятна култура. Французите определено имаха с какво да се гордеят. Амели също харесваше страната си. Гордееше се с националността си. Обичаше малкото градче, в което пребиваваше. Широките зелени поля, чистото синьо небе, розовите венчелистчета. Дори старата къща, която тя така и не успя да зърне в разцвета й. Бе загинала, заедно с майката на брюнетката. Само едно остана живо - черешовото дърво. От години то живееше и наблюдаваше случващото се. Бе отгледало толкова много поколения и продължаваше да го прави. Бе съпричастно към всяко щастие, тъга, болка, гняв, любов... На девойката й бе трудно да се раздели с всичко това, ала нямаше друг избор, ако искаше да оцелее.
Колкото и красиво да звучеше, това място навяваше лоши спомени. Поглеждайки къщата, детето си представяше единствено влажното мазе, малката лампа, чиято волфрамова жичка неуморно жужеше; старият дюшек, на който спеше през студените нощи; прогнилата маса, върху която държеше книгите си. Но не особено добрите условия, в които живееше, ако изобщо можехме да наречем това живот, не пречеха на синеоката. Това, което я измъчваше, бе отношението на единствения й близък човек към нея. Ругатните, клетвите, побоищата - потъпкаха личността й, докараха я до лудост. Да напусне Франция дори за малко бе единствената добра алтернатива. Малка вратичка, позволяваща на брюнетката да се измъкне от омагьосания кръг, в който бе попаднала.
Отговорът на блондинката малко я изненада, но Ели се постара това да остане незабелязано. Не очакваше срещустоящата да говори родния й език. Но не това бе нещото, което подбуди интереса на тинейджърката. Събеседницата й определено не бе човек. Това, разбира се, Мел не го разбра току-що. Още щом Амелия влезе в купето, кафявокосата го усети. Амели не усещаше чуждите аури нито ги разпознаваше по аромата, както правеха върколаците. В повечето случаи използваше изострения си слух и след като не чу сърцебиенето на новата си позната, то нямаше какво да се чуди - определено не бе човешко същество. Ала това не й пречеше, поне за сега.
- 1812, je crois. Il s'agit d'une longue période. La France est en plein essor. Certainement différent de l'époque de Napoléon, mais je suppose a évolué dans une meilleure direction. - девойката говореше свободно, без никакви спънки, ала това бе нормално, след като й бе роден език. Разбира се, съпътничката й се справяше също толкова добре.
Амелия не пожела да си вземе нещо от предложените храни или напитки, докато Амели помоли за бутилка вода. Служителката й подаде предмета, след което кимна, все още усмихваща се. Излезе от малкото помещение и продължи работата си, а двете момичета - разговора си.
- Non. Pour la première fois en dehors de son pays natal. J'espère que je ne me trompe pas de suivre ce cours. Au risque de paraître présomptueux, ce qui vous amène vraiment en Amérique? - отвърна Мел като обви пръсти около капачката на шишето и я завъртя. Отпи една-две глътки, колкото да освежи пресъхналото си гърло, след което я остави на настрана и се облегна назад, изчаквайки отговора на русокосата.

*1812 година, ако не се лъжа. Това е много време. Франция процъфтява. Определено е по-различно от времето на Наполеон, но предполагам се е развила в по-добра насока.

**Не. За първи път напускам родната земя. Надявам се да не съм сгрешила, поемайки по този път. С риск да прозвуча нахално, какво всъщност ви води в Америка?

Потънала в седалката, Амелия гледаше през прозореца и слушаше ритмичното потракване на колелата на превозното средство. Беше забравила тръпката и любопитството при пътуванията. Никога не можеше да знаеш как ще изглежда мястото, накъдето си се запътил. Още повече ако никога не си посещавал страната. Беше чувала какво ли не за Ню Йорк. Повечето го определяха като „града, който никога не спи”. Не знаеше дали щеше да успее да се справи в такъв голям град, където едва ли имаше много руснаци. И все пак би се почувствала щастлива, ако нещата потръгнат добре още от началото.
Не знаеше как да се държи, какво да прави, не знаеше кое къде се намира нито пък как щяха да я приемат американците. Мразеше да се пуска по течението, но този път щеше да направи точно това. По простата причина, че ако се опиташе да вземе нещата изцяло в свои ръце, то съсс сигурност щеше да обърка всичко. И когато съсипеше всичко щеше да бъде принудена да се върне засрамена в Русия. А толкова много хора разчитаха на нея. Надяваха се, че поне тя ще успее да поправи името на семейството, а няма да пропадне както всички до момента. Не знаеше дали отново ще ги види, нито дали те щяха да ѝ се обаждат, както ѝ бяха обещали. Но нямаше да ги разочарова.
Нежният глас на брюнетката я изкара от унеса. Имаше типичният френски акцент и за момент Амелия се запита как така не го беше забелязала още в самото начало. Може би се дължеше на факта, че бе прекарала доста време и с учителя по френски, беше слушала как леля ѝ пее приспивни песни на френски на децата си. И може би дотолкова бе свикнала с езика, че сега това просто не ѝ правеше никакво впечатление.
- 1812, droite. Eh bien, je suis content que les choses sont beaucoup plus normale. Et s'il vous plaît, passons à autre chose "vous". Je me sens un peu mal à l'aise.*
Плаха усмивка се появи на лицето ѝ. Искаше да избяга от тези официалности поне за малко. И все пак бе възхитена от обноските на брюнетката, седяща срещу нея – освен възпитанието, Амели стоеше изправена, а движенията ѝ бяха толкова нежни и грациозни. Всъщност, какво се учудваше – истинска французойка.
Може би се предполагаше да ѝ е неудобно да говори за това, но на Амелия всъщност ѝ беше безразлично. Да, държеше на семейството си и знаеше, че и те държат на нея. Затова, поне така предполагаше и предпочиташе да продължи да вярва на тази версия, дори да не беше истина, си мислеше, че леля ѝ не я е изпратила случайно точно в Америка. Надяваше се да не я е изпратила тук с надеждата някой ден да се върне с заедно чичо си, променен до неузнаваемост. Не, той беше непоправим.
- Juste .. Ma tante a décidé que j'ai besoin d'un changement de décor et m'a envoyé ici. Eh bien, ce qui vous amène ici? Si je ne suis impertinent...**


* 1812, точно така. Е, радвам се, че нещата вече са много по-нормални. И моля, нека преминем на "ти". Чувствам се някак неудобно.

** Просто .. Леля ми реши, че имам нужда от смяна на обстановката и ме изпрати тук. Ами теб какво те води тук? Стига да не съм нахална ...

Освен несигурност, Амели изпитваше и една голяма доза въодушевление. Всичко това бе ново за нея. Не само действията, които все още й се струваха някак прибързани и необмислени, но и мястото, към което се бе запътила. Америка е една наистина голяма страна, различна от познатото, нова и пъна с предизвикателства, за които не всеки е готов. Госпожица Бисет имаше съмнения, ала те някак си изчезваха, докато момичето си повтаряше, че е взела правилното решение. Може би наистина бе така. Вярно е, че изглеждаше така сякаш бяга, но по-добре ли щеше да е ако остане? Предпочиташе да гледа на това като вариант за ново начало. Все още бе млада, имаше достатъчно време. Ако трябва да сме честни, девойката притежаваше цялото време на света, имайки предвид безсмъртието й.
Затваряйки очи за миг, Мел се пренесе обратно в родината. От вътрешната страна на клепачите й се бе запечатал Париж. Макар да бе там само за два дни, момичето се постара да се наслади на красотата му до последно. За първи път бе зърнала толкова голям град и определено й хареса. Вписваше се, защото изглеждаше някак невзрачна, незабележима. Едва ли някога щеше да забрави разходката по Шанз-Елизе или Триумфалната арка, под която стоя сигурно около час. Разбира се, покори и Айфеловата кула. Съжаляваше, че не успя да посети Лувъра или Нотр Дам, ала детето знаеше, че рано или късно ще се завърне и ще го стори. Имайки възможността да разгледа дори малка част от мястото, Амели се почувства щастлива. Предпочиташе чистия въздух, пъстрите цветове, прегръдките на топлия бриз, пред тъмнината, в която пребиваваше цели седемнадесет години. Чудно дали някога щеше да се почувства по същия начин и на американска земя.
Запленена от собствените си мисли, брюнетката се засрами, осъзнавайки че пренебрегва събеседницата си. Отворила сините си очи, тя ги насочи към Амелия. Изправи гърба си като перфектно опъната струна и отпусна едната си ръка върху облегалката, а другата постави в скута си. В училище освен че помагаха на интелектуалното развитие на децата, учителките отговаряха и за възпитанието. А институцията, в която учеше Ели, бе изключително стриктна в това отношение. Разбира се, това бе за добро.
Заглеждайки се в блондинката, кафявокосата установи, че дори да не й бе споделила, че е от Русия, тя сама щеше да се досети. Освен мекият и приятен акцент при изговора на думите, външния й вид я издаваше. Не само това, ами и начетените обноски подсказваха, че не е коя да е. Определено бе от аристократичен род, ала това не бе от значение или поне такава бе философията на французойката.
Младата госпожица кимна, съгласявайки се да преминат на ''ти''. Всъщност Мел винаги се обръщаше с учтивата форма. Нямаше значение от колко време познава въпросната личност. Това просто се бе превърнало в навик на тинейджърката, който тя не желаеше да изкорени.
- Pas de problème. En fait, j'ai décidé d'essayer quelque chose de nouveau et différent. Agi spontanément, mais ne regrette pas. - отговори съвсем спокойно, което не бе присъщо за девойката. Обикновено в подобни ситуации проявяваше признаци на нервност и неспокойство, но те сякаш си бяха отишли в този момент или просто даваха минута свобода на детето.
- J'ai entendu de bonnes critiques sur le pays, mais encore un peu l'impression skiptichna en Amérique. Je suppose que tant que je ne croirai pas. - лек и фин смях се изплъзна от устните на Бисет, след което погледът й се отправи някъде навън от прозореца.

*Няма проблем. Всъщност реших да пробвам нещо ново и различно. Действах спонтанно, ала не съжалявам.
**Чувала съм хубави отзиви за страната, но все още се чувствам някак скептична към Америка. Предполагам, докато не се уверя сама няма да повярвам.