What if the way we started made it something cursed from the start? What if it only gets colder? Would you still wrap me up and tell me that you think this was smart? [L&J]

Мразовитият вятър ме връхлетя, понасяйки ме във вихрушката си, в момента, в който излязох от управлението. Заигра се с косата ми и нежно милва лицето ми, оставяйки невидими следи от призрачния си допир по кожата ми. Обърнах се назад само веднъж, но толкова ми стигаше, за да изпрати вибрации из тялото ми тяло. Не от приятните. Тръгнах право напред с желанието да оставя този кошмар далеч зад себе си, да го изгубя в миналото и да го превърна просто в един лош спомен. Само че бях сигурна, че ще продължи да ме преследва.
Бяха напреднали, имаха повече доказателства. Този път бе различно. Започваха да навързват нещата, да си правят изводи. Прочетох подозрението в погледите им и това ми изясни всичко. Вече не ме виждаха като жертва, а като потенциален извършител.
Свих ръце в юмруци и забих нокти в дланите си, за да проясня съзнанието си, из което диво препускаха хиляди мисли, опитващи се да се съединят в една цяла. Умът ми трескаво работеше, стремейки се да измисли решение, някаква заблуда – измислица, която да им поднеса при следващия разпит. Още една лъжа. Защото аз само това правех – лъжех и то, без да ми мигне окото. Дотолкова се бях оплела в лъжите си, че вече не можех да различа кое бе истина и кое бе преработената й версия. Затъвах и скоро щях да стана неспособна да се измъкна. Само че вече бях започнала тази игра и нямах друг избор освен да я продължа. Може би, ако си повтарях, че нямах никаква вина, щях да си повярвам.
Най-близкият бар бе след няколко пресечки и представляваше единствената дестинация, която копнеех да посетя. Закрачих натам, молейки се да не ми поискат лична карта при поръчването на алкохол. Изобщо нямаше да е забавно. Свих се в палтото си, копнеейки да избягам от хладната близост на студа. Клоните на дърветата тихо шумоляха, преплитайки се в прелестен танц, отброявайки тактовете на вятърната мелодия. Тя бе равна и спокойна, истинска и непресторена само както можеше да е нещо, създадено от природата. Улиците бяха учудващо празни. Компания ми правеха само премигващите светофари и самотните улични лампи, извисяващи се към небето, все едно искаха да го докоснат. Протягаха се в опит да изпълнят дръзката си мечта, ала тя си оставаше само това. Студът бе изгонил хората от улицата или пък може би ежегодният фестивалът ги бе привлякъл и задържал в музикалната си прегръдка. Малкото ресторантче на ъгъла, което така често посещавах преди, бе празно. Осветлението бе изключено, а вратите бяха здраво залостени. Какво се случваше с този квартал? Огледах се наоколо, търсейки издайнически следи за повишена престъпност, ала те просто отсъстваха точно като населението.
Пред бара имаше няколко пушещи момчета, които хвърляха игриви погледи на момичетата в съседство, като не пропускаха и да пуснат някоя и друга сваляческа реплика. Между другото, всичките им бяха страшно изтъркани. Нямаше да е лошо да си обновят речника, защото клишетата отдавна не бяха на мода. Влязох, завъртайки очи, при вида на техните върху мен. Погледът ми моментално попадна върху сепарето в северния край на клуба, а спомените ме връхлетяха. Щяха да ме опустошат. Подпрях се на вратата и свих пръсти около дръжката така силно преди да я затворя, че кокалчетата ми побеляха. Не, не беше добра идея да идвам. Не беше умно да се отбивам и през управлението, и въобще нищо от това, което правех напоследък.
-          Водка с лимон – повиших тон, за да надвикам оглушителната музика, представляваща някаква смесица между хаус и транс.
Барманът, свиреп мъж с късо подстригана тъмна коса и ледени сини очи, ме изгледа подозрително, от което ми стана напълно ясно, че му е известно колко неподходящо е да ме снабдява с алкохол, но заведението не ми приличаше на място, в което имаха възможността да отказват на клиенти. Просто защото такива почти липсваха. Обаче погледът си го биваше!
След минута чашата бе меко-казано оставена пред мен малко по-рязко от нужното. Онзи ме изгледа безразлично, ала някак хладно, и аз му бутнах банкнотата, заради която бе всичко. Изражението му мигом омекна.
Отпих от парливата течност, прогаряща гърлото ми, и извадих цигарите от джоба си. Посегнах за запалката, но барманът парира движението ми с изказването си:
-          Тук не се пуши, малката.
Не че имаше кой да забележи. Стрелнах се покрай някакво момче, което се обърна след мен и каза нещо, ала думите му бяха приглушени и постепенно се сляха с ритъма на музиката, ставайки част от нея. Дръпнах вратата за задния изход, отвеждаща до тясна задънена улица.
Поне да си бяха направили труда да я осветят! Сенките се сливаха с мрака, придавайки някаква странна загадъчност на мястото. Тъмнината бе разсеяна от меката лунна светлина, пробиваща си път през облаците. Мястото бе приятно озарено, ала това не го правеше по-малко зловещо.
Мушнах дългата цигара между устните си и я запалих. Вдишах, изпълвайки дробовете си с отровния никотинов дим, без да си правя труда да издишам. Никога не го правех при първите дръпвания. Подсилваше усещането и ефекта бе несравним.
Вратата се хлопна зад мен и с периферното си зрение забелязах втори силует, сливащ се с нощта. Извърнах се, засичайки погледа на новодошлия.

Офисът на Джейс Уейланд беше прекалено голям за сам човек. Прозорците бяха от пода до тавана, а пред тях имаше стилно бюро от тъмно дърво, около което можеха спокойно да вечерят поне шест души, без да си пречат. Бюрото беше в тон с масата за кафе пред канапето. Всичко останало освен стената до вратата беше покрито с мозайка от малки рисунки, трийсет и шест от тях подредени във формата на квадрат. Бяха изключителни поредица простички пейзажи и предмети, едновременно познати и
някак забравени, но нарисувани с такава прецизност и детайл, че приличаха на
снимки. Бяха повече от изумителни. Като изключим мозайките, останалото в офиса беше студено и стерилно. Всъщност това беше отражение на личността на Джейс, който потъна в бялата кожа на креслото си. Стаята беше осветена от няколко сребърни лунни лъча, които бяха отразявани от лъскавите повърхности наоколо.
Джейс бавно се надигна от креслото си, тапицирано с бяла кожа и взе сакото си, което беше част от елегантния сив костюм, с който беше облечен. Мъжът се насочи към вратата на офиса си, а звукът от ритмичните му стъпки отекна в тъмнината, настанила се в помещението.
В сградата на работното му място нямаше почти никого. Изключение правеше секретарката му - млада руса жена, облечена в черно и бяло, естествено без
забележка по вида й. Когато погледът й попадна на Джейс, тя моментално скочи от стола си, за да го посрещне. Лицето й придоби сериозен вид, въпреки червенината настанила се по бузите й. Тя пожела приятна вечер на Джейс и побърза да добави, че колата му ще го чака отпред, като гласът й леко изтъня.
В близост до бюрото, зад което стоеше тя, се намираха няколко кожени стола, които представляваха нещо като чакалня. Зад тях имаше огромна зала за съвещания със стъклени стени и, разбира се, маса, отговаряща на размерите на помещението, изработена от тъмно дърво, и поне двайсет еднакви стола около нея, в подходящия за масата цвят.
Асансьорът бързо отведе Джейс до първия етаж. Той тръгна към вратата и в следващия миг беше на свобода, загърнат в свежия влажен въздух на града. Внезапеният полъх на студения вятъра разроши перфектно подредената коса на Джейс. Той прокара пръсти през русите си къдрици, за да ги оправи наново, веднага след като се качи в колата. Даде указания на шофьора, а после се отпусна на седалката си. Возилото се включи в трафика, но шофьорът умело избегна големите задръствания, като избра по-пряк маршрут по тесните улици.
Джейс забеляза, че когато приближиха бара, към който се беше насочил, улиците вече бяха опустели. Това не беше типично за Ню Йорк, защото дори и в по-късните часове, навън винаги имаше хора. Като излезе, отново му се наложи да се сблъска с хладния въздух и вятъра, който неприветливо духаше, разнасяйки листа и пепел навсякъде, докато силата му нарастваше.
В бара обаче беше далеч по-задушно. Въздухът беше застоял и в него се усещаше мирисът на алкохол. Джейс усещаше как тази миризма, примесена с малко сигарен дим, въпреки надписът, който забраняваше пушенето, се просмуква в дрехите му, но не обърна внимание на неприятната атмосфера. Тук поне беше по-спокойно и рядко се срещаха неприятели, тъй като те се намираха предимно в по-оживените кътчета. Джейс се настани на един стол, като се стараеше да избягва погледите на местните пияници, които само си търсеха поводи да се заядат. Мъжът махна на бармана, използвайки семпъл жест и той се приближи. Така на Джейс не му се налагаше да повишава тон, за да надвика музиката и си поръча уиски, докато приплъзваше една банкнота по плота към ръцете на бармана, чиито очи грейнаха при вида на пари. Когато мъжът зад бара постави чашата пред Джейс, до него се настани младо момиче. По лицето й той можеше да прецени, че нещо я тревожи, защото изглеждаше потънала в собствените си мисли и не се разсейваше от музиката. Тя изпи съдържанието на чашата си, а след това се отправи към изхода. Джейс я проследи с поглед, като изучаваше формите на тялото й и грациозната й походка. По лицето му се разля тънка усмивка и той също допи уискито си, след което стана от мястото си и докато изглаждаше гънките на сакото си, я последва. Забеляза, че около нея се издигат облачета дим, а после видя и цигарата между устните й. Той бръкна във вътрешния си джоб, където се намираше кутията с пурети и извади една от там.
- Може ли да използвам запалката ти? – попита Джейс, когато се приближи достатъчно към нея

Хладният въздух сковаваше кръвта във вените ми, забавяше движението й. Бе някак странно успокояващо. Усещах обземащия ме студ. Той се прокрадваше и в главата ми. Вледени излишните мисли и ми помогна да се отдам изцяло на никотиновата отрова между устните ми; да избягам. Макар че това с бягането изобщо не се получаваше. Никога не успявах да се скрия напълно. Когато отворех очи, проблемите ми все още си бяха там, усмихвайки се злъчно. Димът достигаше дробовете ми и ги обгръщаше в смъртоносната си прегръдка. Показваше на тялото ми, че е изцяло под негов контрол. Доминиращите му прояви ме караха да се пристрастявам все повече и повече. Харесвах цигарите. Те бяха единственото нещо, което гореше за мен.
Мракът бе толкова гъст, че се спускаше като мъгла около всичко наоколо. Стелеше се като тъмен воал и представляваше убежище за опасностите, дебнещи в сенките му. Луната светеше примамливо, опитвайки се да прикрие самотата си с агресивен блясък. Нямаше ги звездите, за да й правят компания. Те се бяха изгубили някъде зад облаците, търсейки усамотение една в друга, далеч от външния свят. Дружката им бе оставена сама да се бори с настоятелността на тъмнината. Бяха се вплели в битка за надмощие, ала засега сребристият сърп печелеше.
Чифт магнетични очи се взираха в мен. Не можех да уточня цвета им поради липсата на светлина, но пък и той нямаше значение. Погледът сам по себе си бе изпълнен с електричество. Можеше да предизвика късо съединение. Вероятно и мъжът го осъзнаваше. Личеше си в походката и изпънатите му рамене. Приближаваше се тихо като котка, пристъпвайки грациозно. Ако аз се пробвах да направя същото, без да си гледам в краката, сигурно щях да падна в неговите. Не ми се мислеше как би изглеждало това.
- Може ли да използвам запалката ти?
Биваше си го. Повдигнах вежди и му я подадох, дръпвайки от цигарата си. Струйка дим се изви над мен и се разсея в задушния въздух. Едва се сдържах да не се обърна, за да проверя дали няма някого другиго зад мен, на когото да говори. Беше ми далеч над категорията. Отклоних поглед, за да не заприличам на някоя откачалка, и се съсредоточих върху някаква точка в далечината. Е, той явно нямаше същото намерение. Усещах очите му върху мен, което ме накара да се подсмихна. И да потръпна.
Рязко се извърнах и пристъпих към него.
- Мога ли да ти помогна по още някакъв начин? – попитах, като се постарах изкуствената любезност да прозвучи в гласа ми.
О, да! Този мъж определено бе класи над мен. Златистата му коса, виеща се на леки къдрици, караше очите му да изпъкват още повече.  От толкова близо ми приличаха на пъстри заради сливащите се в тях цветове. Особената светлина, грееща в тях, бе привлекателна с остротата си. Костюмът го караше да изглежда елегантно и в същото време авторитетно. Видът му бе някак заплашителен, наподобяваше лъв, излязъл на лов. Дано не планираше аз да съм плячката му! 
Този бе от мъжете, които те карат да се обръщаш след тях. Предизвикваха вътрешна борба в ума ти и въпроси от рода на “Дали да не го заговоря?”, както и възклицания като “Не мога повече. Ще припадна.”. Бях си имала достатъчно вземане-даване с такива, за да знам, че носи само проблеми. Бе ми ясно, че е поредният играч, търсещ бройки за списъка си. Обаче е толкова забавно да си играеш с огъня, въпреки че знаеш, че ще се опариш.
Прекаляваш, Ливия! Съдех човека, без дори да го познавах. Сигурно просто бе излязъл, за да попуши и бе забравил запалката си. Можех просто да се усмихна, докато я подавам, и да продължа тихичко да си пуша. Но не - трябваше да съм рязка и плашеща. Кой знае колко странно изглеждах в очите му.
Трябваше да спра алкохола. Това поне го знаех със сигурност.
- Съжалявам! – смотолевих почти веднага – Малко съм нервна.
Отстъпих назад и се облегнах на стената. О, после сигурно щях да проклинам небрежното си действие! Това палто можеше да издържи само химическо. Очите ми се стрелнаха към него за секунда, а после се плъзнаха по хоризонта, възприемайки излишни детайли. Нямаше много за гледане. Празна и тъмна задънена улица, пълна с боклуци и празни бутилки от твърд алкохол. Кой знае какво се бе вихрело тук! Хората в квартала знаеха как да си живеят!
Погледът ми като че ли сам се връщаше в тази посока. Аз какво бях виновна? Този бе толкова красив, че чак започваше да ме съмнява. Дали не халюцинирах? О, дано беше това! Май трябваше да си увелича хапчетата, за да спра да се държа като параноичка на свръхдоза. 

ПП. Съжалявам за ужасното закъснение! И извинявай за мега малоумния ми пост, обаче по някаква незнайна причина писането му ме затрудни.

Упорито и настойчиво се взирах в чертите на брюнетката пред себе си. Кестенявата й коса, която изглеждаше неестествено мека и пораждаше у мен непреодолимото желание да я докосна, се спускаше свободно по раменете й, като контрастираше с бледата кожа на лицето й, по която не се забелязваха никакви недостаъци. Вниманието ми беше изцяло погълнато от синият й, смразяващ поглед, от който косъмчетата по тила ми настръжваха. Очите ми се плъзнаха по-надолу по лицето й, попадайки на изящните й устни, между които държеше догарящата цигара. Димът от нея се издигаше нагоре, оформяйки прозрачен воал между двама ни.
В някаква мъгла протегнах ръка, за да взема запалката. Когато дланите ни се докоснаха, почувствах в тялото ми да се разлива странна тръпка на спокойствие и в в същото време на оживление. Рязко дръпнах дланта си. Трябва да е било статично електричество. Мигах бързо, в такт с ударите на сърцето си. Запалих пуретата, за която съвсем бях забравил. Димът, придружен с приятен аромат на череша, изпълни устата, а после и дробовете ми, което ми помогна да възвърна самоконтрола си.
-          Благодаря – казах тихо, но гласът ми прозвуча по-дрезгаво от очакваното. Върнах запалката в дланта на госпожицата, като се постарах този път да не я докосвам.
 Осъзнах, че зяпам момичето, а това сигурно й се беше сторило плашещо. Може би именно поради тази причина ме попита дали може да ми помогне с още нещо.
Гласът й беше топъл. Вероятно й беше забавно, но ми се стори доста трудно да се прецени по изражението й. Изглеждаше леко заинтригувана, но преди всичко беше просто учтива. Стори ми се че мярнах нещо като сянка на усмивка да пробягва по лицето й, но не бях сигурен. Въпросът й наистина ме изненада. Не бях очаквал да ме попита нещо подобно, а аз обичаш да съм подготвен. В този случай не знаех как да реагирам и ми отне известно време докато се съвзема. Погледнах я с разширени очи, а устните ми леко се разтвориха. Поех си дълбоко дъх и разкопчах копчето на сакото си, сякаш не можех да дишам. Отново приковах погледа си в нея и ъгълчетата на устата ми се извиха в нещо като усмивка. „О, определено можеш да направиш още нещо за мен” помислих си, но не посмях да го изрека на глас. Дадох си сметка, че това никак не е добра идея, особено след като забеляза колко нервна е тя.
Имах усещането, че цялото напрежение, което ясно си личеше, че я е обзело, примесено с чаша твърд алкохол, никак не й се бе отразило добре.
Смръщих вежди, когато забелязах смущението й и объркващата й реакция. Когато отново имах възможността да видя лицето й, нямаше как да не забележа, че дързостта, която ми беше направила толкова голямо впечатление, в погледа й беше изчезнала и на нейно място се беше настанило притеснение. От какво? От мястото, на което се намирахме? Или може би от мен? И двете възможности бяха достатъчно опасни, за да оплашат невинно момиче като нея, но искрено се надявах не аз да съм причината. 
Не можах да се стърпя и пристъпих към нея. Тя беше опряла гръб и длани в тухлената стена, което не ми приличаше на много разумно решение, като се вземеше под внимание колко мизерен беше този квартал. Изключение не правеше и барът, пред който се намирахме, въпреки че може би беше единственото място в Ню Йорк, където човек можеше да избяга от постоянния шум на града.
Поредния студен полъх на вятъра развя сакото ми и разроши косата ми. Хладният въздух с лекота се промъкна под ризата ми, тъй като платът, от който беше направена, беше толкова тънък, че дори прозираше при пряка лунна светлина.
-          Не те ли е страх да се разхождаш сама по улиците по това време на нощта? – попитах с леко присвити очи.
 Въпросът ми ми напомни, че никак няма да е зле аз самият да се прибирам, но в същото време не исках все още да напускам приятната компания на момичето.  Приближих се още малко към нея, като все пак се стараех да спазвам някаква дистанция, за да не я уплаша.

-          Навън се навъртат опасни хора, госпожице – побързах да отбележа с лека ирония в гласа си.

Напрежението във въздуха, пропит с електричество, го караше да трепти, нажежавайки го. Приглушената светлина осветяваше едва доловима мястото, но му придаваше някакво спокойствие и усамотение, а тези две неща бяха точно от каквото имах нужда. Явно наистина бях сбъркана, тъй като хората биха видели тук само зловеща тишина. Но тя бе приятна, някак протяжна и привлекателна. Оставяше ме насаме с мислите ми и ме лишаваше от шума на големия град. Звуците му непрестанно бучаха в ушите ми, превземаха ума ми и ме разсейваха от същността на нещата. Прибавянето им към атмосферата бе ненужно, но понякога можеха да бъдат красиви; да се свързват ритмично във вид мелодия.
Имаше нещо необичайно в мъжа пред мен – някаква притегателна сила, която просто ме заставяше да разбера повече; да остана в компанията му. Очите му бяха заключили моите с магнетичността си, не можех да ги отклоня, защото просто бяха приковани от настойчивостта му. Можех да се взирам в тях с часове – бяха всепоглъщащи и дълбоки; потъвах в тях, а, ако продължавах да изучавам разнообразните точици, разпръснати из ирисите, сигурно щях да се изгубя без възможност да открия пътя обратно. Отклоних поглед, съсредоточавайки го в дима, извисяващ се над тънката ми цигара. Дръпнах отново и поех отровата в дробовете си. Бях изцяло под неин контрол, оставях я да ме завладее и овладее; проясни ума ми, разкарвайки всичките проблеми, струпали се напоследък. Нервите ми се успокоиха или може би това бе от влиянието на алкохола.
Изсмях се първосигнално на изказването му. Мъжът се бе приближил, а близостта му ми вдъхваше някакво особено спокойствие. Чувствах се добре в компанията му, напрежението се бе изпарило и разпаднало на молекули във въздуха. В очите ми заигра весел пламък, който бързо прерасна в лукав пожар, заплашващ да изгори основите на съзнанието ми. Усмивка се криеше в присвитите му очи, приканваше ме да разбия илюзиите му за невинността ми. Щях да го направя с удоволствие.
- Аз не се страхувам от нищо, скъпи.
Въздъхнах при вида на издъхващата ми цигара, пускайки я на земята. Измъкнах втора и отново я запалих. Светлинката при досега й със запалката се разля нежно в тъмнината. Стрелнах го с поглед, приклещвайки неговия. Гледаше ме изпод дългите си ресници, хвърлящи сянка върху изсечените му скули.
- Нещо ми намекваш ли? – подсмихнах се, извивайки едното крайче на устните си, и повдигнах вежди.
Пристъпих към него, намалявайки разстоянието помежду ни драстично, за да ми е по-лесно да виждам лицето му и да разгадавам израженията му. Но то не ми казваше нищо. Сякаш бе надянал маска, предупреден за опита ми да го дешифрирам. Харесвах мистериите – поддържаха тръпката, а този мъж бе облян в тайнственост. Не само че задържа интереса ми, но и го накара неистово да нарасне.
С очите му бе друго. Не прикриваше емоциите в тях и това ми допадна. Недосегаемостта бе скучна. Бе хубаво да знам, че има слабо място, което да ми помогне с решаването на загадката, която представляваше. От друга страна пък бях запленена от тези очи и, ако продължаваха да ми действат така, щеше наложи да се самоуволня от въображаемата си детективска длъжност.
Още една стъпка напред. Сантиметрите се скъсяваха, а последните, които ни разделяха, бяха останали съвсем малко.
- Пък и нали знаеш какво казват?! – свих рамене небрежно – Опасността и насладата вървят ръка за ръка.
Или пък може би не ме бе страх, защото бях по-опасна от всичките отрепки взети заедно. Линията между живота и смъртта бе измамно тънка, а на мен ми бе прекалено лесно да я прекъсвам. Но това бе изкуство – трябваше да знаеш точно колко натиск да приложиш и къде да срежеш; кой да пречупиш.
Наклоних глава на една страна и присвих очи. Затаих дъх. Бях толкова близо, че усещах неговия върху кожата си. Изгаряше ме.
- Да речем, че си търся белята.
Може би той щеше да ми помогне да си я намеря.
Лош навик, породен от глупавото ми желание да се тласкам до границите си и отвъд. Обожавах да тествам колко мога да издържа и на какво бях способна. Пък и отговорът винаги бе различен и достатъчно задоволително изненадващ. Така бяхме ние, мазохистите – наслаждавахме се на болката и винаги търсехме още, тъй като тя бе нашият личен наркотик. Бе сладка и примамлива, спотайваше се във всяка наша клетка и се промъкваше тайно в сърцето ни, докато не осъзнаехме напредъка й, ала и тогава бе твърде късно.
- Имаш хубави очи - произнесох равно и отнесено, докато се взирах в тях, обгърната от тъмнината им.

Улиците бяха съвършено пусти, а тъмнината ги обгръщаше в своята плътна пелена. Тази студена и страховита обстановка ми напомни за собствената ми душа. Дори не помнех кога бях допуснал мрака в себе си. Беше минало толкова много време, че нямах никакъв шанс вече да се избавя от него. Той разяждаше всяка следа от добро и оставяше само ярост и жестокост в сърцето ми. Бях сам, изгубен и крайно недоверчив. Спасението не съществуваше и не вярвах, че има каквато и да било надежда това да се промени за мен.
Тихият смях на момичето обаче ме извади от унеса, в който бях попаднал. Този прекрасен звук ме накара да си спомня част от ранното си, безгрижно детство, което по-късно ми бе насилствено отнето. За момент се върнах в онези така далечни мигове, когато все още не носех товара на безсмъртието. Почти позволих една усмивка да се прокрадне по устните ми и да развали каменната маска, която си бях сложил.
Момичето си бе възвърнало смелостта и сега ме наблюдаваше с безкрайна дързост в погледа, която ме бе впечатлила преди броени минути. Думите й прозвучаха предизвикателно и ме накараха да се почувствам като участник в състезание, а наградата бе душата й. Когато тази мисъл прекоси съзнанието ми, ме накара да се зачудя дали наистина искам да убия тази млада жена; да взема душата й. Та тя изглеждаше толкова специална и магнетична... Може би не желаех наистина смъртта й. Имаше достатъчно други хора, които пропиляваха живота си и им беше все едно дали дишат или пък не.
Те не оценяваха това, което имат и не го заслужаваха. Не осъзнаваха колко уязвими са всъщност въпреки привидната умереност, която излъчваха, изобщо не бяха наясно срещу какво се изправят. Но тя ми се струваше различна и не можех да приема факта, че нейната съдба е също толкова обикновена, колкото и на другите отрепки.
Жената се приближи грациозно към мен, което ме изненада още веднъж. Тази неочаквана близост не беше нещо, с което бях свикнал. „Опасността и насладата вървят ръка за ръка”, думите й отекнаха в главата ми. Зa секундa си помислих, че ще ми обясни или ще ми подскaже по някaкъв нaчин кaк следвa дa се рaзбере товa кодирaно послaние. Но тя тaкa и не кaзa нищо. Да я виждам само на сантиметри пред себе си беше прекалено разсейващо, а тя продължаваше да скъсява дистанцията между нас. Пръстите й пъхнаха тънката цигара между двете й изящни устни и аз усетих как моите се разтварят, докато се опитвах да си набавя кислород. Поемах големи глътки въздух, сякаш се готвех да се гмуркам. Отчаяно се надявах да успея да си възвърна самоконтрола, но това едва ли беше възможно, след като дори не можех да отделя погледа си от изящните черти на лицето й.
Гледaше ме в очите. Опитaх се дa зaдържa този изпълнен с очaквaне изгaрящ поглед поне зa минуткa, aко може зaвинaги, но после отново погледнaх устните й. Те зaсмукaхa цялaтa ми мисъл и зa първи път през всичките си години истински ми се прииска да целуна жена, дa усетя допирa нa нечии устни върху моите.  За секунда ми се прииска да й обърна гръб и да си тръгна, но после разбрах, че не можех дa мръднa. Някaквa новa, стрaннa, унищожителнa жaждa бе пaрaлизирaлa цялото ми същество. Гледaх устaтa й. Тя се взирaше прaво в зениците ми, обгръщaше лицето ми с поглед, очите й потъмняхa, в тях се спуснa мъглa. Бях нaпълно изгубен в тaзи устa и в тези очи. Дишaше учестено, a aз изобщо не дишaх. 
Затворих очи, поех дълбоко дъх, поклатих леко глава, с което се опитах да й отговоря, тъй като внезапно бях онемял. Когато отворих очите си отново, погледъ ми беше друг – имаше решителност и готовност.
-          Мисля, че трябва да си вървиш – успях да промърморя накрая, а гласът ми беше леко спаднал и дрезгав. Говорех толкова тихо, че думите ми почти се превърнаха в шепот.
-          Не съм това, което търсиш и може би ще е по-добре, ако стоиш далеч от мен.


 

 PS: Извинявам се за огромното забавяне ;д