Like a morning dream, life becomes more and more bright the longer we live, and the reason of everything appears more clear. What has puzzled us before seems less mysterious, and the crooked paths look straighter as we approach the end. /A&T/

"Намери ли това, което търсеше? А стуваше ли си?"
Тези думи се бяха впили във всяка възможна гънка на мозъка й. Като не замлъкващо ехо кънтяха в главата на девойката. Пораждаха желания да крещи само за да заглуши монотонния глас. Разяждаше я отвътре, не даваше мира на момичето. Едни нищо и никакви думи измъчваха цялото й същество. 
Една от поредните сутрини, в които Амели трябваше да стане, да се приготви и да отиде на работа. Тъй като апартаментът й се намираше далеч от работното й място, девойката трябваше да стане по-рано от очакваното. Така или иначе, не дочака звъна на будилника. Дъждът, който нахално тропаше по стъклото на спалнята й, се увери да я събуди. Момичето седеше на ръба на леглото си и се взираше някъде навън. Първоначално погледът й щъкаше по тъмносивите небеса, но после бавно се премести върху минувачите, които не се виждаха заради чадърите над главите им. Всичко изглеждаше толкова еднакво и сиво. Но тинейджърката нямаше време да обмисля еднообразието, което се бе загнездило в Ню Йорк. Изправи се на двата си крака и започна да се оправя.
Вървеше към спирката, държейки чаша горещ чай, взирайки се в далечината. Небето бе отрупано със сиви облаци, които сякаш бяха вкаменени и не помръдваха, въпреки вятъра, който брулеше клоните на дърветата. Девойката допря устни до ръба на чашата и внимателно отпи от напитката си. Усети как горещата течност се стече по гърлото и затопли цялото й тяло. Чувството бе някак приятно, но за кратко. Автобусът пристигна и тя трябваше да се качи, ако не желаеше да пропусне работа, която тя така или иначе не харесваше. Бе принудена да започне, за да запълни лятото, а и да припечели нещичко.
Стоеше пред малкия музикален магазин на ъгъла. За пореден път четеше табелата над вратата сякаш не знаеше как се казва. В ръце все още държеше наполовина празната пластмасова чаша чай. Премигна бавно преди да допие вече изстиналата течност, след което отвори вратата. Малкото звънче над нея подаде сигнал, че някой влиза и на хоризонта се подаде работодателят на Мел. Беше намусен както винаги. Всъщност брюнетката се съмняваше, че той е способен да се усмихва. Но това не бе от значение. Все пак не е задължително да си в добри отношения с тези, с които работиш.
И ето, че работния ден започна. Магазинчето гъмжеше от хора. Някои купуваха, други разглеждаха, а трети просто слушаха музика. Амели фучеше из тесните редици, целяща да помогне и угоди на всеки един от потенциалните купувачи. Не винаги обаче успяваше и това и носеше осъдителния и студен поглед на Сам. В такива моменти й се искаше просто да си тръгне и никога повече да не стъпи тук, но ако го стореше, щеше да разочарова приятелите си, които доста трудно успяха да я уредят. Затова просто си мълчеше и вършеше това, което й бе наредено. Но какво повече да се очаква от дете, чиято личност бе мачкана с години. Изпитваше известна степен страх да се опълчи, защото не знаеше какви може да са последствията.
Щом мястото малко се изпразни, Мел реши да подреди, главно защото искаше да е колкото се може по-далеч от онази досада. Внимателно събра пластмасовите кутии, съдържащи най-различни сиди-та. Понякога втренчваше поглед в заглавията не защото ги четеше. Просто се замисляше над случващото се.
Пристигайки в големия град, с необятни мечти, Амели очакваше много повече. Бе изградила красиви илюзии, в които с удоволствие би живяла. Но реалността тежко се стовари върху плещите й и тя трябваше да се събуди.
"Намери ли това, което търсеше? - Не."
Потънала в размисли, Ел се обърна, в готовност да нареди нещата по рафтовете, когато се сблъска с непознато момче. Зениците й леко се разшириха, а девойката пое крачка назад. Инстинктивни притисна предметите към себе си и сведе гузно глава.
- Простете, аз... - продума едва-едва. Знаеше, че е малко непохватна, но чак пък толкова. За да отклони вниманието, Ели побърза да предложи услугите си.
- Мога ли да ви помогна с нещо? - тихичко промълви, като се насили да се усмихне. Отправи поглед към клиента, след това към рафтовете пълни с плочи, касети и дискове.

Мел преглътна нервно в очакване на отговор от срещустоящия. Погледът й препускаше наоколо като от време на време се спираше върху момчето. Това, което направи впечатление на девойката бяха очите му. Имаха лешников цвят - нюанс излъчващ странна и необяснима топлина. Казваха, че хората с кафяви очи са много приветливи и приятелски настроени, ала брюнетката не вярваше в това. Всичко се свързваше с вътрешната личност на човека - тази, която се крие някъде дълбоко във всеки един и се проявява единствено когато пожелае.
Тинейджърката повдигна леко глава и пое глътка въздух. Малко или много се зарадва, когато клиентът пожела да използва предложените услуги. Повечето отказваха по възможно най-грубия начин или изобщо не обръщаха внимание. Заради тях Ели го отнасяше, но тъй като бе кротка и покорна, оставяше Сам да й се кара. Сега обаче ситуацията бе друга. Момичето се усмихна и кимна. Тръгна напред, като се постара да мине покрай момъка без да се сблъскат. Тези малки коридорчета измежду щандовете определено трябваше да се разширят. Но това не бе важно в този момент. Амели спря пред вратата на едно от малките помещения. Врата, която бе заменена с ресни, потропващи всеки път щом някой ги помръднеше. Тя мина по цялата им ширина с върха на пръстите си, докато не достигна най-лявата точка. Обви пръсти около им и ги дръпна внимателно. Позволи на непознатия да мине пръв, след което и тя се вмъкна в стаичката.
Самото място не бе нищо особено. Стая с приглушена светлина, стени изцяло окачени с рафтове, а по средата средно голям шкаф. Всички бяха запълнени с плочи, всяка следваща по-стара от предишните. Тук бе като съкровищница на музиката. Ценна находка, за която истинските ценители биха убили само за да я притежават.
Мел остави дисковете, които държеше, на малката маса в ъгъла, след което се отправи към един от рафтовете. Въпреки че бе висока, наложи й се да се надигне на пръсти, за да погледне малкото листче, на което пишеше годината, към която принадлежаха плочите.
- Имаме от 70-те, 80-те и 90-те години.- френският й акцент малко си пролича, говорейки докато обикаляше около рафтовете и оглеждаше. - Конкретен жанр ли търсите или не е от значение? - най-накрая спря на едно място, приземявайки студените си сини очи върху мъжа.
Преди да получи конкретни насоки, ресните се помръднаха и в стаята влезе друга служителка. Тя погледна Мел тревожно и направи знак с глава. Девойката знаеше много добре какво означава и какво я чака. Очевидно непохватността й не бе останала незабелязана. Мел кимна, след което побърза да излезе, като не пропусна да се извини пред момчето. Ловко се предвижи из лабиринта, докато не стигна крайната си цел - кабинета на шефа. Почука плахо, а отвътре се чу дрезгав и раздразнен глас, заповядващ й да влезе.
Днес определено не трябваше да идва на работа. Трябваше да подмине проклетия магазин и да се покрие някъде далеч, където никой нямаше да й пречи нито тя щеше да досажда на някого. Но не.
Както и очакваше, Сам започна да вика и обвинява хлапето. Да изтъква недостатъците и колко глупаво е постъпил като я е наел. С всяка следваща дума повишаваше тона си. Ели бе застанала в ъгъла, обвила ръце около треперещото си тяло, здраво впила нокти в собствената си кожа. Бе свела глава умишлено отбягваща разярения поглед на работодателя си. Но нещо не бе наред. Нещо в младата девойка трепна.
- Не ми викай! - шепнеше тя. Усещаше гласът му като остриета, впиващи се в главата й. Болеше. Дразнеше. - Не ми викай! - повиши тон внезапно.
За секунди той замлъкна, ала не след дълго по-ядосан и от преди, Сам се приближи и понечи да я издърпа от ъгъла. В мига, в който я докосна с върха на пръстите си, Мел рязко се дръпна. Дланите й срещнаха стената, а тя самата изръмжа от недоволство.
- Не ме докосвай! - отсече момичето.
Бавно започна да присвива пръсти активирайки способностите си. Сградата леко се разтресе, но с всеки следващ миг трусът ставаше все по-силен и по-силен. От тавана и стените се отронваха малки късчета мазилка. Книгите, дисковете, плочите и какво ли още не изпопадаха от полиците. Съвсем скоро радиусът на земетръса, който Мел бе създала, се увеличи. Ала тя не можеше да спре. Не знаеше как. Предметите продължаваха да падат и чупят на малки парчета, предизвиквайки паника в целия магазин. Неочаквано малката библиотека заигра и падна върху момчето, затискайки го между дивана и една от масите. Макар да не бе наранен, той викаше за помощ.
Изведнъж всичко спря. Брюнетката ококори очи и огледа наоколо. Неволно бе нанесла много поражения. Усети как страхът я обзема. Промъкна се краднешком и обгърна детето в лапите си. Остави леденият си дъх да се разстели по цялата й кожа. Превърна се в нейна сянка, решена да я следва навсякъде. Мел бавно повдигна ръце и се вгледа в дланите си. Цялата трепереше. Не знаеше какво да прави освен да избяга. Измъкна се от малкото помещение по най-бързия възможен начин. 
В магазинът положението бе още по-лошо. Служители и клиенти плахо се показваха от скривалищата си, впивайки погледи в момичето. Тя едва успяваше да си поеме въздух. Чувстваше се така сякаш те знаят чия е вината. Усещаше някаква необяснима осъдителност в погледите им. Затова и побърза да напусне сградата. 
В момента, в който излезе ужасният шум прониза слуха й. Алармите, клаксоните и виковете из заобикалящата я среда я убиваха бавно и мъчително. Девойчето притисна длани към ушите си, опитвайки се да заглуши цялата какофония. Бе изплашена, а това нямаше да доведе до нищо хубаво.
Обикновено подложена на голям страх или заплаха, Ели се променяше. Нямаше контрол над трансформирането, което бе изключително опасно за нея както и за останалите.
Момичето стисна очи и опита да се успокои, ала напразно. Всичко наоколо й пречеше, плашеше я. Отваряйки очи, тинейджърката установи, че превръщането е неизбежно. Ирисите й се бяха разлели, покривайки бялата част, а зениците й разширили драстично. Погледът й се замъгли за миг, въпреки това тя успя да се скатае в една от тесните улички, която нощем бе убежище за нарушителите на закона. Свлече се зад единствената кола паркирана тук и се сви като охлюв. Заравяйки пръсти в косата си, Амели не спираше да си повтаря нещо на френски, ала дори то не й помагаше. Бе въпрос на време да приеме животинската си форма.

Тръгнах зад момичето, следвайки я, докато минаваше през редиците между рафтовете и покрай останалите клиенти. Запътихме се към някакво по-малко помещение в дъното на магазина. Онзи мъж, сърдитият от преди малко, й хвърли още един странен поглед, който не успя да ми убегне. Напоследък бях винаги нащрек, забелязвах и най-малката подробност. Май ме гонеше параноя. Бе облечен в подобна на нейната униформа, така че сигурно също работеше тук, но на различен пост. Наблюдаваше ни съсредоточено, ала, когато срещна очите ми, се извърна настрани, губейки се в тълпата. Присвих очи, решавайки да пренебрегна държанието му. Какъв му беше проблемът?
Стигнахме до някаква уютна стаичка, която вместо врата имаше ресни, за да бъде отделена от останалата част. Влязохме и аз се заковах на място. Погледът ми премина през абсолютно всеки детайл. Помещението изглеждаше някак магически. Атмосферата бе приятна и задушевна, нашепваше някакво спокойствие и те привличаше с внушителната си красота, породена от простотата й. Наистина не бе нищо особено – просто много плочи, наредени една до друга, сортирани по години. Различното бе в това, колко много бяха, и в начина, по който бяха подредени. Бяха навсякъде – по стените, върху масичките, в единствения шкаф.
Докато служителката ме информираше за наличието на стоката им, различих в гласа й едва доловим акцент. Франция, а? Подсмихнах се, както бях с гръб към нея, оглеждайки стаята. Не срещах много европейци наоколо. Приближих се към рафтовете, върху които бяха залепени етикетчета с надпис “70-те” и започнах да чета заглавията. Адам би изпаднал във възторг. Повечето от плочите, изложени тук, можех да намеря и в къщата му, затова се преместих при “80-те”. Как възторг? Направо щеше да се премести да живее в магазина.
С периферното си зрение забелязах, че момичето, което ме бе обслужило излезе от стаята на тръни, но не обърнах много внимание. Продължих да разглеждам, прекалено вглъбен в опита си да избера нещо подходящо. Мразех да купувам подаръци. Не ме биваше в обикалянето на магазините и избирането на ненужни дрънкулки, с които просто да отбиеш номера. Повечето пъти все се намираше някоя приятелка или приятел, които да се намерят, за да ме измъкнат от тази каша преди да съм купил някой и друг хладилник.
Повечето плочи бяха вече минали през други ръце, което си личеше по драскотините и очукванията. Имаше такива, известно захабени до някаква степен, които подминах, ала и такива, които успяха да хванат окото ми със старинната си прелест. Взех една и кимнах в израз на благодарност на девойчето, което беше заместило първото при напускането му на помещението.
Закрачих към касата с цел да платя, когато внезапно земята се разтресе под краката ми. Не знам кое усетих по-бързо – земетресението или неспокойствието на човека, който го причини. Мигновено се извърнах, обхождайки залата с поглед. Ничия аура не издаваше виновника, всичките бяха еднакви – души, изпаднали в панически страх. Някои пищяха, други се криеха, трети блъскаха по вратата, за да излязат от магазина. Трусът още не бе приключил, но, когато го направи, паниката нарасна до такава степен, че тълпата клиенти полудя и се скупчи край изхода, като всеки буташе другия в неистовото си и егоистично желание да се измъкне пръв. Ние, човешките същества, бяхме толкова жалки. Щяхме да предадем всеки, само и само за да осигурим своето добро. На никой тук не му пукаше за останалите, личеше по действията им. Биха се избили в името на своето благо. До там ли го бяхме докарали?
От една от стаите в другия край на магазина изскочи момичето от преди малко. Засякох погледа й само за секунда, но толкова ми стигаше, за да си изясня положението. Тя като че ли гледаше през мен. Усещах отчаянието и чувството й на безпомощност, строяха от нея на талази; задушаваха ме, потъвах в тях и в дълбочината им, наподобяваща тази на океан. Изгуби се в тълпата, насъбрала се около вратата, и изчезна по-бързо, от колкото се бе появила.
Аурата й бе ярко червена; цветът, като че ли, се бе залепил от вътрешната страна на клепачите ми. Издаваше опустошителната й ярост и гняв, явно насъбрал се с годините. Този нюанс не можеше да се постигне просто за няколко минути или дни, отнемаше години и много изхабени нерви. Сивите проблясъци пък намекваха за тъгата, която се съдържаше у девойката. Игнорирах мислите, споходили ме при вида на аурата й, и се съсредоточих върху случилото. Тя го бе направила. А това означаваше, че имаше друг човек с дарба освен мен. Всъщност, разбира се, че имаше и други. Просто аз не бях срещал друг такъв засега. Или пък може би бях, ала тези като мен не изгаряха от желание да споделят. Предпочитахме главите ни да не свършват, закачени на кол в някоя лаборатория.
Изстрелях се от магазина, спирайки се на няколко крачки от него. Студеният въздух веднага ме връхлетя, милвайки грубо лицето ми. Плъзна се по тялото ми, карайки ме да осъзная, че тениската не бе добър избор за облекло в такова време. Дъждът изобщо не бе спрял, както метеоролозите предполагаха, че ще се се случи. Напук на тях се бе усилил, пък нямаше да се учудя и на градушка. Не след дълго бях точно толкова мокър, колкото и при идването си. Въздъхнах и се примирих с факта, като продължавах зорко да следя минаващите покрай мен. Никой от тях обаче не бе момичето. Нея я нямаше. А с нея изчезваха и отговорите ми.
Притворих очи и изругах тихо. Тръгнах към колата, осъзнавайки, че бях зарязал плочата в магазина, ала нямах намерение да се връщам на това място. Току-виж срещна и някой друг кръвопиец. При последната ни среща с този вид нещата не се стекоха по желания от мен начин.
Отключих колата с намерението да се кача и никога повече да не се връщам на тази улица, но някакви тихи звуци ме спряха и вледениха. Някой ридаеше в близост. Блъснах вратата и се обърнах по посока на шума.
Притаих дъх при разпознаването на дребната фигура на момичето от магазина. Тя очевидно не беше добре. Изпаднах в паника при вида й, тъй като нямах никаква представа какво трябва да кажа, за да я успокоя. Бе се свила на кълбо, облегнала се на стената. Изглеждаше толкова малка и крехка. Сивото в аурата се бе засилило, а тъгата – увеличила. Пристъпих плахо напред и отворих уста, за да промълвя нещо, ала думите ми увиснаха във въздуха. Не знам дали бе усетила присъствието ми, но не издаваше признаци за това, да ме е забелязала. Старият Томас би знаел какво да направи. Щеше до коленичи до нея, да прошепне нещо, което да отвлече вниманието й. Щеше да й повлияе с чара си и да спечели сърцето й само за няколко секунди, карайки я да забрави всичкото струпало се нещастие.
Аз не бях старият Томас.
-          Ти го направи – прошепнах отнесено – Онова в магазина.
Девойката ме погледна само за секунда; имаше нещо така измъчено в тези очи. Издаваха дълго пазената й болка. Продължи да плаче и да ме игнорира.
-          Браво, глупак такъв! – смъмрих се и притворих очи, разтривайки слепоочията си с пръсти.
Сигурно щях да спечеля награда за най-нескопосано момче на годината, ако имаше такъв конкурс. Поех си дълбоко дъх, докато главата ми започваше да пулсира все повече и повече. Залитнах, докато се опитвах да коленича до синеокото момиче. Липсата на хапчетата започна да се усеща и да ме заплашва, напомняйки ми какви биха били последиците, ако не направех нещо по въпроса. Изгоних грозните мисли от ума си и се приближих до девойката.
Не използвах Внушението честно. Всъщност не го използвах изобщо. Стремях се да се правя, че не умея да подчинявам хората, тъй като до известна степен наистина бе така, след като не бях толкова добър в практикуването му. Пръстите ми докоснаха брадичката й и я повдигнаха към лицето ми, така че да слея очите си с нейните.
Зениците ми се разшириха от изненада. Това не бяха човешки очи, а тя определено не бе като мен. Въпреки това прошепнах възможно най-равно:
-          Успокой се!
Гласът ми звучеше подканващ отстрани и излъчваше някак нехарактерна топлина. Молех се да подейства. Духът си имаше и много предимства, въпреки че недостатъците надделяваха. Вероятно нямаше да постигна нищо.
- Моля те, спри да плачеш! - прошепнах меко, без да й прилагам способностите си.
Миг по-късно обаче тя започна да се успокоява. И очите й станаха същите като преди. Явно не бях изгубил напредъка, който бях постигнал с Внушението преди години. Крехкото й тяло трепереше. Свалих коженото си яке и го наметнах на раменете й.
Отново го усетих. Раздвоението, изникнало в съзнанието ми. Тъй като алкохолът отдавна се бе изнесъл от кръвта ми, а и не бях приемал лекарства от няколко дена, Духът не бе възпиран от никакви бариери. Промъкваше се бавно, превземаше ме. Обичах да упражнявам контрол върху всичко около мен, а това, че той не ми се поддаваше, ме подлудяваше. Не успявах да го удавя с непрекъснато пиене или да го приспя с малките бели хапчета, които психологът ми приписваше за “лудостта”.
Той не разбираше. Баща ми не разбираше. Никой не разбираше. Аз не бях луд или поне не още. Помня какво ми казваше майка ми някога. “Ако наистина бе луд, щеше ли да си задаваш въпроса дали още си с всичкия си?”
Опрях се на стената до нея и затворих очи за пореден път, чувствайки се по-добре изолиран в собствения си свят.
 

ПП. Изобщо не знам какво написах. o_O В стремежа да си направя героя загубен, прецаках поста.

Небето продължаваше да сивее дори бе потъмнило нюансите си. Дъждът не спираше. Крехките и перфектно оформени капки се разбиваха в земята. Въздухът бе тежък, задушлив. Хладина се прокрадваше във всеки възможен ъгъл. Звукът на плачещото небе представляваше изолатор за шума на големия град. Помагаше да се откъснем за миг от забързаното ежедневие и да се отпуснем за кратко. Спокойствие - това е, което чувствахме. Действаше като наркотик за организма. Караше го да иска още и още, ала бе прекалено скъпо за да си го позволим. И все пак. За малкото време, в което имахме късмета да го усетим, се наслаждавахме до последната капка.
Амели никога не бе изпитвала подобно нещо. Страхът, болката, тревогата се бяха просмукали в душата й. Следваха я по-упорито и от миналото. Бе свикнала да живее с тях до толкова, че ако ги нямаше щеше да се чувства незавършена. Истина бе, че копнееше за свобода, за лъч светлина, ала не бе сигурна до колко това ще й помогне. Нима наистина можеше да я направят щастлива, или това бе поредната илюзия, в която девойката отчайващо искаше да повярва. А и дори да бяха реалност, възможно ли бе едно момиче свикнало да живее като роб да се справи? Способна ли бе да бъде свободна?
Брюнетката трепереше. Свита до стената, тя изглеждаше толкова безпомощна. От очите й се стичаха сълзи, премесващи се с капките, които галеха бледото й лице. Погледът й бе замъглен. Държеше главата си и присвиваше пръсти сякаш всеки момент щеше да впие нокти в черепа си. В ума й отекваха фрази, които й бяха до болка познати. Гласът на баща й я пронизваше, причинявайки й вътрешни рани. Виковете, ругатните - те просто се бяха запечатали в паметта й. Караха я да се чувства нищожна, безполезна. А може би наистина бе такава. Грешка на природата, убила своята невинна майка, носеща само страдания на татко си. Имаше ли смисъл да продължава? Искаше да се отърве от тези мисли. Искаше да ги изтръгне, смачка и захвърли надалеч, но не можеше. Страхуваше се да затвори очи, в опит да се абстрахира от заобикалящата я среда. Всеки път щом го направеше сякаш се пренасяше в онова старо влажно мазе, в ъгъла покрит с мухал. Пред нея се извисяваше стареца, готов да замахне всеки момент и да я накаже за всичко сторено. Наподобяваше кошмар, от който не можеше да се събуди. Омагьосан кръг, където бе затворена завинаги. Колкото и да се опитваше винаги се връщаше в стартова позиция. 
Сърцето на момичето трепна. Благодарение на дарбата си, Ели усети леки пулсове, издаващи странника навлязъл в малката уличка. По принцип по този начин усещаше наближаващата опасност, но сега това бе маловажно. Детето бе толкова вглъбено в мислите си, в страха от превръщане, че всичко наоколо нямаше значение. Щеше да е лъжа, ако кажа че не искаше да избяга, но тялото й не помръдваше. Бе уплашена, че ако го стори последствията ще са катастрофални, главно за нея.
С периферното си зрение успя да улови силуета пред нея, но не му обърна особено внимание. Думите му обаче драстично покачиха притеснението й. Стрелна очи към младежа за секунда, след което отново сведе глава. Леко я поклати, отказвайки да чуе каквото и да било повече. Не можеше да повярва, че нещо, което е градила с месеци, се срути за броени минути. Образът на обикновено щастливо момиче, в което тя с радост се вписваше, бе разрушен до основи, оставяйки призрачни следи зад себе си. Глупаво. Бе постъпила ужасно глупаво и сега трябваше да си плати солено.
Мел настръхна щом усети пръстите на непознатия върху брадичката си. Мръдна назад, прилепяйки гръб напълно към студена бетонна стена. Повдигна глава, опитвайки се да предотврати друг възможен допир. Устните й се притвориха, а девойчето притаи дъх. Погледът й бягаше от този на момчето, но най-накрая се заступори върху неговия. Не й убягна учудването му, когато я погледна в очите. Вече със сигурност знаеше, че е различна. Ала това сякаш остана без значение щом чу успокояващия и топъл глас. Уплахата, която тегнеше като проклятие над брюнетката, изчезна. Зениците й се свиха до нормалното, а ирисите приеха обикновената си кръгла форма, давайки шанс на бялата част на очите й да се открои. Дробовете й, които до преди малко задържаха приетия кислород, се отпуснаха. Ели издиша бавно, чувствайки се облекчена. Имаше странното усещане, че заедно с въздуха, стресът също бе напуснал тялото й. Сърцето, което преди миг щеше да изхвърчи от гърдите й, нормализира ритъма си. 
Тялото й трепереше. Студът я бе обгърнал със смъртоносната си прегръдка. Искаше да я вземе със себе си. Но не му бе позволено. Тъмнокосият непознат свали коженото си яке от гърба и го наметна върху раменете на младата дама. Тя не посмя да го погледне. Вместо това се сгуши в дрехата като малко беззащитно коте. Облегна глава назад и остави дъжда да отмие следите от сълзи. Поне за малко се почувства спокойна. Но всяко хубаво нещо има своя край.
Страхът и тревогата намериха начин да се вмъкнат обратно в изтерзаната душа на Амели. Вкопчиха се здраво в нея, нямайки никакво намерение да я пускат. Играеха си с нея, все едно бе кукла на конци. Само при мисълта, че мъжа седящ в близост до нея може да разкаже какво е видял, се побъркваше. Какво следваше сега? Едва ли щеше да се върже, ако се опита да го заблуди. По-вероятно бе да усложни нещата. Всъщност като се замисли, нямаше смисъл да го лъже. Станалото-станало. Нямаше връщане назад. Ала имаше път напред, който можеше да бъде променен по всяко време.
- Ще кажеш ли на някого? - промълви брюнетката. Въпросът й бе някак директен, но в гласът й се усещаше неспокойство. Преплете пръстите си едни в други нервно и плахо отправи сините си очи към момъка. Макар да звучеше преувеличено, бъдещето й зависеше от непознат и една проста думичка, състояща се от две букви.

Погледнах я бегло, ала това бе достатъчно, за да бъда зашеметен от гледката. Момичето изглеждаше така малко и крехко, ранимо. Болезнен спомен прониза сърцето ми, чувството бе студено, не, вледеняващо. Скова ме - усещах мразовитата хладина, пъплеща из вените ми като отрова. Зави ми се свят, черни петна заиграха пред очите ми; наместиха се в съзнанието ми, замъглявайки го. Имах чувството, че главата ми бе пълна с вода, в която щях да се удавя. Някак си всичко стигаше притъпено към мен; не долавях никакви звуци от външния свят. Пред очите ми веднага изникнаха сцени от детството ми. Отново видях малкото плачещо в ъгъла момче. Това, което се обвиняваше за смъртта на майка си; което поемаше всяка вина и биваше отдушник за емоциите на нещастните души, решили да излеят болката си върху него. Триеше гневно сълзите си и се ядосваше на проявената си слабост, тъй като му бе повтаряно прекалено често, че няма право на такава. Детето, което бе тормозено от баща си; което бе наричано повърхностно и безполезно. Това, което се страхуваше, че мястото му ще бъде заето от някой по-добър; че ще бъде изместено от своя усъвършенствана версия. После тийнейджърът, който бе сигурен, че е разочаровал всички около себе си, което и го подтикна да се влюби в депресията си. Този, който се преструваше, че не му пука, защото му пукаше прекалено много. Младежът, оставен на произвола на съдбата, живеещ на ръба на здравия си разум и в прегръдката на самотата, лутащ се между страданието и яростта. Човекът, който бе загубил всичко и който се бе отдал на тъмнината. Навсякъде около него имаше само мрак, пречещ му да различи истината от илюзията. Така, като го гледах, се питах колко още ще издържи, кога ще се пречупи; кога най-накрая ще се откаже да търси себе си, осъзнавайки, че отдавна вече се е изгубил. Най-лошата част бе, че нямаше кого да обвини. Вината падаше върху него, той бе отговорен за всичко. Ако посмееше да се препъне, щяха да го изядат жив. Мъжът се боеше от самия себе си; от чудовището, разрастващо се в него. И нямаше кой да го спре. Никой не се опитваше да го измъкне от злощастната клопка на дарбата му. Духът го подтикваше да прави немислими неща. Изпиваше го, разяждаше вътрешностите му. Всеки път, когато го използваше, той поглъщаше някаква част от него, убиваше я. Притежателят й я губеше завинаги. Момчето се опитваше да си пробие път към самия себе си, да преодолее гъстата мъгла около истинската си същност. Да я разсее и прогони.
Това момче бях аз.
Постепенно спрях да усещам болката, отървах се от мъката. По-скоро се преструвах, че ги няма; но, честно казано, фалшивото щастие е най-лошият вид тъга. Заключих пагубните емоции дълбоко в подсъзнанието си и ги оставях да пропълзят извън него само в сънищата си. Станах по-студен, по-безразличен и недостижим. Вече не се интересувах от случващото се около мен, загубих интерес да живея. Просто оцелявах. Може би това бе избавлението, за което хората постоянно говореха и което те непрекъснато се опитваха да достигнат. Или пък може би не беше. Представляваше само една заблуда, живот в лъжа. Никога не можеше напълно да изключиш чувствата си и да разкараш човечността си. Те все намираха начин да се промъкнат обратно.
Извърнах поглед и зареях очи в някаква незначима и невидима точка пред себе си, изгубвайки се в танцуващите из съзнанието ми мисли, препускащи неспирно. Някога щях ли намеря изход?
Стоях, облегнат назад, опитвайки се да разкарам пулсиращата болка от главата си. Имах чувството, че ще се пръсне. Идваше ми да крещя, докато не експлодира. Бях използвал дарбата си прекалено често, бях изгубил прекалено много. Никога не си взимах поука, не спирах. Чувствах се празен отвътре, претръпнал към всяко чувство, което се опитваше да си проправи път към повърхността на душата ми. Никога не можех да избягам; Духът ме преследваше, наслаждавайки се на извратеното удоволствие, предоставено му от играта на гоненица. Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да му се изплъзна – той винаги печелеше, винаги ме догонваше. А после търпях последствията. Но как да избягаш от нещо, което се намира в главата ти?
Помнех как ме е манипулирал през годините, как ме е тормозел; колко много е взел от мен. Бе като моя втора личност, някакво раздвоение на цялостния ми характер. Бе и много по-силен; никога не губеше, не ме оставяше да му противореча. Не бе никаква дарба, а – проклятие.
Явно отново не си бях свършил работата добре. Да, разбира се, какво ли се учудвах?! Аз никога не успявах да направя каквото и да е както трябва. Винаги се провалях, разочаровах всички. Баща ми бе прав. Наистина бях безполезен. Нямаше значение колко опитвах, защото винаги се връщах в стартова позиция. Забелязах признаците на тревога и страх в погледа на момичето. В първите няколко секунди. После ги разпознах и у аурата й, наред с много други подобни емоции. Не ми вярваше, пък и не я винях. Явно не бе усетила Внушението върху себе си. Поне нямаше да се налага да отговарям на въпроси.
Защо ми бе да казвам на някого? Първо, никой нямаше да ми повярва. Второ, какво щях да спечеля от това? Трето:
-          За такъв човек ли ме смяташ?
След като също принадлежах към клуба на изродите, не смятах, че има нужда да споменавам за този малък инцидент пред някого. Пък и девойката някак си ми напомняше за този, който някога бях. Не бе честно да биваме нападнати от тъгата на такава ранна възраст, да се налага да растем прекалено бързо; да не можем да изживеем детството си, защото сме прекалено заети да се борим с вътрешните си демони, докарани ни от някой друг. Обществото ни притискаше, подлагаше ни на натиск с цел да открие точката ни на пречупване, за да я използва по-късно срещу нас. Губехме всякаква представа за реалността в стремежа си да се измъкнем от лабиринта, в който се лутахме, заслепени от остротата на болката, инжектирана в съзнанията ни. Някои от нас губеха умовете си, завинаги оставаха приклещени между уравновесеността и лудостта. Опитваха се да разберат колко близо до последното можеха да стигнат и отговорът ги плашеше до такава степен, че се затваряха в себе си, копнеещи за още от сладкия вкус на нестабилността, в която намираха утеха. Ето това си причинявахме един на друг, защото жестокостта просто бе заложена в сърцата ни.
Притеснителна мисъл се промъкна в съзнанието ми. Какво, ако всъщност всичко това не бе истина? Ако си го бях измислил? Може би тази халюцинация бе породена от липсата на медикаменти, които да я унищожат. Момичето вероятно бе призрак от миналото, върнал се, за да ме преследва и накаже. Размърдах се неспокойно на мястото си и се вгледах по-внимателно в нея. Дали щях да успея да намеря някакви пукнатини в образа й? Нещо, което да ми подскаже, че е просто сън?
Рязко се изправих и се подпрях на стената с ръце, вдишвайки дълбоко. Въздухът тежеше в дробовете ми, задушаваше ме. Вече просто прекалявах. Параноята ми нямаше граници. Не, нямаше как да съм стигнал чак до такава степен на неуравновесеност. Последният път положението не бе толкова зле. Нали имаше напредък? Или по-скоро си го повтарях, за да убедя себе си, че състоянието ми не е толкова фатално, колкото всъщност бе.

Погледът на девойката, който до преди малко се взираше в младежа, бавно се измести. Сърцето й, което биеше така бързо, сякаш замлъкна. Диханията й бяха почти недоловими. Цялото й същество просто утихна. Отговорът му я хвърли в дълбокия океан от мисли. А тя, вместо да се опита да се измъкне, се остави да потъне.
С какво този непознат бе по-различен от останалите? Та всички бяха еднакви. Една голяма маса от хора, в които нямаше нищо индивидуално. Наподобяващи масово производство принадлежащо на главния фабрикант - масовият човек. Агресивен и настъпателен, той иска да наложи своята невзрачност и обикновеност навсякъде, да я узакони като единствен стандарт за всички. Човекът-маса издига в норма и ценност безличието, анонимността в обществото. Цени не своите отлики, а еднаквостта с останалите. Вижда смисъла на своя живот в това да имитира останалите. За него да си различен от другите е неприлично. Опитва да смаже всеки, който е оригинален, различен. Отдавна заобиколени от подобни същества, хората не знаеха на кого могат да се доверят и на кого не. Кой бе с тях и кой против? И най-важното - кой бе като тях? Защото точно различията ги правеха еднакви. Една нова, по-добра общност. Помежду им съществуваше невидима и някак специална връзка. Като две еднакви половини, търсеха начин да се превърнат в едно цяло. Връзката - тя ги насърчаваше да продължат своето търсене, докато не открият правилната част.
Имаше нещо различно в това момче. Нещо, което й се струваше някак познато. Макар и за кратко, поглеждайки внимателно в очите му, момичето сякаш потъна бавно в душата му. Защото душата е видима само в погледа. Той бе фината граница между тяло и душа, между видимо и невидимо. Уви, там не откри нищо хубаво. Болка, самота, самообвинение, се бяха смесили с цвета на ирисите му. Като скрити знаци, които само най-умелите биха успели да откроят и дешифрират. А под умели имам предвид хора преживели същото.
Независимо какво сме преживели болката бе еднаква за всички. Чувство, което плъзгаше пипалата си по цялото ни тяло. Непотушим огън, който пулсира във вените ни. Изгаря ни бавно и мъчително. Загнездва се в ума ни, прави го свой дом и не минава ден, в който да не ни подсети, че все още е тук. Като паразит, тя ни изцежда до последната капка живот. И макар да се борим, да се опитваме да я игнорираме, ние просто знаем, че е все още тук и всъщност не смята да си тръгне изобщо. Тя е наша сянка, призрак от миналото, неразделна част от същността ни. В крайна сметка се предаваме. Отпускаме се в ледената й прегръдка. Позволяваме да ни заслепи с булото си, да ни превземе напълно. Като алкохол, болката ни опиянява. Намираме щастието си в нея. Превръща ни в мазохисти. И това, за жалост, ни харесва.
Ала това не бе всичко. Заедно със себе си, болката водеше и своите така добри приятели – страхът и самотата. Разбира се, под страх нямам предвид предметен страх или екзистенциален страх. Говоря за този, който ни приковава на място и не ни позволява да продължим напред или да направим някаква промяна. Обсебва ни до толкова, че се изолираме от всички и всичко. Чувстваме се отхвърлени, безполезни. Превръща ни в аутсайдери. Опитва се да ни вглъби, че животът ни няма значение за останалите. А щом няма, то тогава защо живеем изобщо? Да, страхът и самотата вървяха ръка за ръка, неуморно следвайки своят водач болката. Спасение от ‘великото трио’ нямаше, за съжаление. Всички попадахме под подметките им рано или късно.
Но може би най-трагично е, когато сме безразлични. Моментът, в който предпочетем да изключим емоциите си, защото всичко е станало непоносимо. Не бе толкова трудно, колкото изглежда. Просто спира да ни интересува какво правят, говорят или чувстват останалите. Нито пък случващото се наоколо представлява някакъв интерес. Като цяло дори за нас самите не ни пука. Оставяме се на течението. Няма значение къде ще ни отведе. Няма значение дали ще оцелеем или потънем по пътя. Както се казва оставаме ''на произвола на съдбата''.
- Хората отдавна не са такива, каквито изглеждат. - промълви Ели. Очите й бяха затворени, не позволявайки на погледа си, пропит с уплаха и отчаяние, да я издаде. Гласът й бе тих и спокоен, ала думите й наподобяваха тънки остриета напоени с отрова.
Бе всеизвестен факт, че нищо не е както преди. За по-малко от две години светът се промени драстично. Или по-скоро той винаги се е променял, но досега не сме обръщали внимание. Някогашните добродетели бяха захвърлени. Не важаха за новото време. Всъщност вече нямаше нищо, което да спре мрака надвесил се над човечеството. Въпрос на време бе да закрие и последния лъч светлина, да отнеме последната надежда, да очерни чистите сърца. Хранеше се със страха и болката на хората. Играеше си със здравия ни разум. Размиваше границите между реалност и илюзия. Подлудяваше ни. Ала до колко можем да го наречем лудост?
Дефиниция - състояние на човек, изгубил разсъдъка си. Общоприета, непроменяема. Но доколко това е така? Ами ако лудостта не е психическо разтройство? Ако всъщност е друго състояние на мозъка също толкова нормално, колкото и другата крайност. Две напълно еднакви крайности, между които се простира бездънна яма, в която попадаха всички опитали се да прекосят границата неуспешно. Истинската лудост бе средината между тези две известни за човека състояния. Паднеш ли, няма измъкване. Няма край, няма начало. Забравяш за времето и пространството. Забравяш всичко. Това е момента, в който губиш разсъдъка си, когато полудяваш. Всички ние стояхме на въжето, опънато над пропастта. Трябваше само малко, за да изгубим равновесие, за да се превърнем в луди. А може би отдавна се е случило, просто не сме го осъзнали.
Мъртвешка тишина се бе промъкнала между двамата млади. Бяха твърде заети със собствените си проблеми. Затрупани от собствените си мисли, те нямаха време да обърнат внимание на външния свят. А и защо да го правят, след като могат да живеят в своите собствени. Но Амели определено не желаеше това. Не и след като реалността я откъсваше от тъмнината приклещила душата й. Замъгляваше спомените й за кратко време, а това бе достатъчно за брюнетката.
Бавно отвори очи, разсеяна от игривото потропване на дъждовните капки. Без да й е нужно да поглежда към непознатия, Мел улови движенията му. Звукът от въздуха нахлуващ в дробовете на момчето също не й убягна. Сетивата на девойчето работеха на пълни обороти, но това не бе нещо ново. Имайки предвид необикновената й природа, това бе напълно нормално, ако изобщо можех да използвам тази дума в ситуация като тази. Ели размърда немощно изглеждащото си тяло. Присви крака и постави дланта си върху стената. Изправи се, все още подпираща се на твърдата повърхност. Внимателно свали връхната дреха, която до преди секунди я топлеше, и я подаде на брюнета.
- Благодаря ви. - каза шепнешком преди да мине покрай него като призрак. Успя да зърне топлите му очи още веднъж преди да обърне глава и да продължи да крачи бавно напред.

Тишината превзе атмосферата и се пропи в пукнатините на примамливата й фасада. Всеки бе потънал в своя малък свят от експлозивни мисли, чийто фитил само чакаше да бъде запален. После те пламваха заедно с него, избухваха в прелестна и разноцветна заря, отнасяйки ума ни със себе си. Движението им наподобяваше това на градивните частици според молекулно-кинетичната теория – хаотично, масово и непрекъснато. А пък според моята – убийствено.
Отново се облегнах на стената, този път изправен и се загледах в момичето, опитвайки се да отгатна вида й. Беше сравнително необикновена, като се имаше предвид колко еднообразно бе населението. Срещах прекалено много хора, но никой от тях не се открояваше особено от другия. Всички имат еднакви добродетели, амбиции и планове за бъдещето. Искат едно и също – семейство, любов и пари. В обратен ред. Стремят се да приличат един на друг в страха си да не бъдат отритнати от обществото. Интересуват се прекалено много от чуждото мнение и го оставят да контролира безличния им живот. Живеят го не според своите желания, а според общите – тези, които се очаква да проявяват. Изпадат във владение на хора, които не харесват, докато правят неща, които не одобряват, само и само, за да наподобяват околните в следването на общоприетата норма. Различните биват изпращани в изгнание, изолирани от сивата маса население. Смятат се за незначителни и увредени, недостойни за пребиваване сред останалите, защото просто са създадени по непозната формула. Обгърнати са от тайнственост и мистериозност, вещаят опасност с непредсказуемите си постъпки, а хората не искат това. Тъй като са привикнали към еднаквостта, те са пристрастени към еднообразието и монотонността. Не желаят да се отърват от нея, а даже напротив – копнеят за близостта й и, ако някога ги напусне, отстъпвайки място на вълнуващи обрати, те правят всичко възможно да си я върнат, без да осъзнават колко всъщност имат нужда от нея. Защо ли? Дава им сигурност, а ние, хората, имаме нужна точно от това, понеже нищо в живота ни не е пропито със стабилност. Страх ни е от непознатото, както ни е страх и от промените. Новостите биват отричани заради погълнатостта от консервативност. Хората просто са прекалено отчаяни от живота, знаейки че нищо няма да стане както те искат, защото желанията се сбъдват само в приказките. Това обаче не им пречи да запазят надеждата си – единственото нещо, което никога няма да загубят. Тя представлява константа, съпътстваща ни от началото до края; силна карта, като важно е не, че я притежаваш, а – как, кога и по какъв начин ще я изиграеш.
Аз не исках да бъда такъв човек. Не желаех да се съобразявам с каквито и да е общоприети норми, правила и закони. Това са просто ненужни ограничения, използвани, за да направят контрола върху човека по-ефективен. Постоянно му бива натяквано, че трябва да се напасне в обществото; че трябва да ги спазва и не бива да поставя истинността им под въпрос. Интелигентните хора обаче знаят какво стои зад тази красива външност на напразните обещания и каква цел имат те. Уви, вече никой зачита различното. Глупавата част на народа е нужна, за да подпомогне развитието му. На нея се нарежда по-лесно, тя изпълнява без да задава излишни въпроси и без да изпитва съмнения. Служи на тези, които са се усетили навреме. Затова и е толкова ценно да страниш от еднообразието. Накрая може да се превърнеш в негов роб.
Думите й бяха пропити с нескрито отчаяние. Явно се бе натъкнала на нечестностите на живота още от малка. Всъщност не той бе този, който трябваше да проклинаме, а хората в него. Предоставяше ни прекалено много, което не оценявахме, заети от това, да искаме още и да го обвиняваме за несгодите. Защото алчността бе заложена в нас и не можеше просто да бъде изтръгната. Точно като самотата и надеждата. Корените им винаги щяха да останат сплетени около сърцата ни, предпазвайки ги в своята тънка емоционална обвивка. Или пък тласкайки ги към меланхоличен мрак, сковаващ ни с присъствието си. За добро или за лошо, бяхме свързани с тях.
Отдавна бях попаднал в собствения си личен капан. Там компания ми правеха тъгата, болката и самотата. Разказвахме си истории като старите приятели, които бяхме. Познавах ги откакто се помнех. Те ме изслушваха, когато нямаше никой друг, с когото да споделя; когато бивах тормозен от баща си и смазван от мъка; като продължавах да правя една и съща грешка. Влюбвах се, въпреки че знаех, че да обичаш е да съсипваш. Човекът, забранил ми да го наричам “татко”, бе прав – аз бях слаб и недостоен, и любовта щеше да бъде моето падение. Позволявах си да чувствам, което бе още едно доказателство за несъвършенството ми. На него не му трябваше такъв син, нуждаеше се от машина. От роб. Аз бях избрал да бъда различен, да се отличавам. И той ме бе отхвърлил. Образът, която си бе изградил с очакванията си за мен, се бе срутил главоломно.
Тримата ми другари бяха с мен и когато всичко ми бе отнето. Ала едва когато загубиш най-скъпото, ставаш истински свободен. Тогава си способен да превърнеш живота си в истинско произведение на изкуството. Нищо не те спира, останали са ти само опитите. И приятелите. Онези, които бяха три на брой.
Зачудих се какво ли виждаше непознатото момиче, като затвореше очи. Какво се бе залепило от вътрешната страна на клепачите й? Чудовища? Нищо чудно. Спирахме да ги търсим, претръпнали от страха към тях, след като осъзнаехме, че са сред нас. Защото всички хора са чудовища. Може би тя го осъзнаваше и се взираше в това, криещо се в нея.
Девойката се изправи и ми подаде якето, избягвайки погледа ми. Благодари ми, ала очите й търсеха всякакви други точки за взиране, на които да се спрат, но не и тези в моите. Взех го, стискайки го в едната си ръка. Мачках кожата, както исках да смачкам всички, които се бяха месили в живота ми. Усетих обземащата ме ярост. Тя като че ли бе заразна, защото открих проблясъци от нея и в аурата на тихата си събеседница. Присвих очи и се опитах да дешифрирам различните тонове, които иначе се примесваха в един цвят. Момичето се заотдалечава, само че нещо ме накара да извикам след нея. Някаква притегателна сила между двама ни.
-          Сигурна ли си, че си добре?
Не беше. И не ми трябваше проклетата дарба, за да го разбера. Външните признаци бяха налице – засъхналите сълзи по лицето й, треперещите рамене, свитите в юмруци ръце. Сломеността й се различаваше в походката. Сигурно личността й е бивала тъпкана с години наред. Може би и тя самата. Ние, увредените, се разпознавахме. Бяхме такива, защото опасността вървеше ръка за ръка с нас. Знаехме, че можем да оцелеем при всякакви условия, затова и нищо не ни спираше.
Направих стъпка напред, стъпка към нея. Виждах себе си в очите й, а, ако преди години бе имало някого да ми подаде ръка, сигурно нямаше да свърша така.

Момичето вървеше бавно по малката свита уличка. Сградите се извисяваха над нея, наподобявайки великани излезли от някоя приказка. Небето бе спряло да плаче, лишавайки света от мъката, ала едновременно с това и спокойствието си. Задушливата миризма на мокър асфалт се носеше из въздуха. Шумът, идващ от булеварда ставаше все по-силен и по-силен с всяка крачка която правеше Амели. Тишината отдавна си бе отишла, вземайки със себе си покоя, който цареше в душата на детето. Бавно и постепенно брюнетката се връщаше в реалността. Бе време отново да сложи маската на лицето си и да се слее с тълпата. Да стане една от тях, макар да личеше от далеч колко различна е.
Говореше се, че всеки един човек е различен от останалите. Индивидуалист почти във всяко едно отношение. Ала това бе една голяма лъжа. Всички бяха коренно еднакви, водени от едни и същи въжделения, желаещи да постигнат едно и също. Пребиваваме в един сив и еднообразен свят, който не търпи никаква промяна. Върви в права линия. Разбира се, имаше такива, които излизаха от посочените очертания. Бяха различни и това се забелязваше. Или сами избираха да се махнат от праволинейното общество, или биваха изритвани от там. Осъдени на забвение, самота. За някои това бе добре дошло не желаещи да са в близост до сивотата. Предпочитат всяка друга присъда, но не и тази да се превърнат в роби на света. Друга част от различните не желаеха да бъдат отритвани. Достатъчно им бе, че те се чувстват като изроди. Не искаха да бъдат изоставени. Затова правеха всичко възможно, да се впишат сред обикновените. Слагаха маски, с които прикриваха истинската си красота, същността си. Бавно и постепенно се променят, превръщайки се в лицемери, лъжци, крадци, убийци. Забравят кои са всъщност, защото да бъдат еднакви е далеч по-добра алтернатива, от тази да бъдат себе си. Съвсем скоро започва да им харесва да потъпкват останалите, служейки на обществото. И ето че перфектната робска машина е създадена. Бързо и неусетно поглъщаше жертвите си, стараейки се да стигне до крайната цел - уеднаквяване.
Амели имаше чувството, че скоро ще бъде погълната. Усещаше промяната да се просмуква в костите й. Искаше да я спре, да извика, да се бори. Но какъв бе смисълът? Щеше да бъде потъпкана както всички останали. Затова предпочете да бъде като другите - сива, скучна, просто една константа. Да се преструва на нещо, което не е само за да оцелее в необятния мрак, пълен с чудовища, каквито сме срещали единствено в кошмарите си. Но отдавна тези зверове живееха сред нас. Всъщност ние бяхме тези чудовища. Бяхме готови на всичко само и само да осигурим собственото си благополучие. Отдавна не правихме разлика между добро и зло, защото границите помежду им бяха размити. Не ни интересуваха другите, важно бе ние да сме добре. Егоизмът, в най-чистата си форма, бе сковал сърцата и душите ни. А ние нямахме нищо против, защото ни харесваше, защото не можехме без него. За щастие, тинейджърката не се бе променила, не се бе превърнала в чудовище, звяр. Беше си същото изплашено момиченце, което избяга от дома преди година. Ели просто се криеше дали от миналото, или от самата себе си, знаеше само тя.
Бе истина, че животът на госпожица Бисет бе изпълнен с несгоди, болка, тъга и мъка, ала синеоката не го обвиняваше. Тя не упрекваше и баща си, въпреки всичко, което й бе причинил. Винеше единствено себе си. Не веднъж, лежейки нощем на своето легло, детето се замисляше какъв щеше да е животът, ако майка й бе жива. Истината бе, че тя не само си задаваше този въпрос, ала и създаваше красиви илюзии, мечти, в които с удоволствие потъваше. В тях всичко бе различно, красиво. Нямаше страх, самота, болка, тъга. Нямаше презрение, омраза, гняв. Там, Мел бе истински щастлива. Бе себе си. Но всичко това изчезваше в мига, в който отвореше очи. Чувстваше се така все едно е паднала от ръба на някоя скала. Всъщност продължаваше да пада, докато тъмната реалност не я поемеше в демоничните си ръце. Обгръщаше я бавно не позволявайки на брюнетката да се съпротивлява. Събуждаше я с хладна целувка, отнемайки й всичко. Това се повтаряше от както се помнеше. Край едва ли някога щеше да намери, но това не пречеше на девойчето да се надява. Защото единственото, което й бе останало бе надеждата и вярата.
Имаше две основни разлики между вярата и надеждата. Първият - надеждата е отправена към бъдещето, а вярата е утвърдена в настоящето. Втората - надеждата действа най вече в областта на ума, а вярата е предимно в областта на сърцето. Надеждата е преди всичко едно умствено отношение на очакване спрямо бъдещето; вярата е състояние на сърцето, което произвежда в нас, тук и сега, нещо толкова реално, че може да бъде описано с думата същественост. Повечето от нас гледаха към бъдещето, следователно разчитаха повече на надеждите си за нещо по-добро там някога, но не и сега. Други живееха за момента, вярваха единствено в настоящето, в това което се случва сега. А трети - съчетавах ги. Може би последният тип хора правеха най-добре. Уви, такива като тях не се срещаха често.
За пореден път приклещена във водовъртежа от размисли, девойката не бе усетила колко бързо се бе отдалечила от непознатия. Гласът на младежа обаче я прикова на място. Въпросът му бе съвсем уместен, ала някак реторичен. Бе очевидно, че не е, но нямаше как да му го признае. Брюнетката си пое дълбоко въздух, отпусна пръстите си, които до преди малко бяха присвити здраво, оформяйки юмрук, изпъна гърба си и даде рамене назад. Опита се да заличи следите от сълзи преди да се обърне и да впие сините си очи в тези на момчето. Неговите бяха топли, приветливи и някак загрижени, за разлика от нейните, от които студенина и отчаяние бликаха като планински извор. Имаше странно, но и някак приятно усещане, че от може да очаква разбиране и някаква малка доза съпричастност. Въпреки това, Мел не бе готова да се довери. Не още.
- Да, аз... - Не намираше сили нито смелост да довърши изречението си. Просто една лъжа, с която едва ли щеше да заблуди мъжа. - Добре съм. - въпреки всичко я изрече.
В този момент, детето не знаеше кого се опитва да заблуди - непознатия или себе си. И в двата случая се съмняваше да успее. Изглеждаше толкова предсказуема, уязвима. Не знаеше какво да прави след случилото се и това я плашеше. Имаше нужда от време, за да помисли, а такова й липсваше.
Отново направи опит да си тръгне, да избяга. Пое няколко крачки назад, не смеейки да обърне гръб на срещустоящия. На лицето й се появи бегла усмивка - фалшива и болезнена. Защо ли изобщо се опитваше? Момичето спря в мига, в който усети как гърбът й докосва студената и мокра стена. Преглътна нервно, плъзгайки длани по грапавата повърхност. Неспокойството за пореден път бе намерило начин да си върне надмощието. Ели сведе глава и заступори погледа си в една от хилядите невидими точки, стелещи се по земята.

Бе лесно да се защитава твърдението, че всеки трябва да бъде себе си и да се стреми да държи онази така примамлива маска настрана; да не посяга към нея, изкушен от прикритието, което предлагаше. Само че всъщност бе ужасно трудно. Аз самият множество пъти бях прибягвал към нея, бях я надявал, влизайки в роля – чужд образ, който временно възприемах, за да скрия истинската си отблъскваща същност и да примеся с фалшивата; претопявах ги, създавайки нова. Моята бе мрачна и черна, ужасяваща. Когато се преструвах, успявах да забравя колко съсипан бях отвътре. Руините като че ли изчезваха или по-скоро започвах да вярвам, че никога не са били там. Отново ставаха едно цяло, само че там, в пукнатините им, се криеше истината. Надявах се, че, ако си повтарям достатъчно често какъв трябва да бъда, наистина ще се превърна в тази по-добра версия. Заблуждавах се, вярвайки в измислиците, които си пробутвах. Можех да се самозалъгвам колкото си искам, пренебрегвайки факта, че принадлежах към онези страхливци, предпочитащи да се скрият от проблемите, мислейки си, че те просто ще изчезнат. Никога не ставаше така.
Уви, когато прекалено дълго си повтаряш нещо, започваш да вярваш в него. Това бе моята цел. Но тя ме разкъсваше. Знаех, че трябва да предприема мерки, за да пропукам обвивката на изтощителното нещастие, която ме бе скрила във вътрешността си, ала просто нямах желание. Бях прекарал достатъчно много време в нея, за да се влюбя в тъгата си. Ако и тя ме напуснеше, щях да остана съвсем празен, а това бе по-страшно от всяка самота. Изцеждаше ме. Сриваше душата ми, разглобявайки сложния механизъм, който представлявах, болт по болт.
Знаех, че елементът, който контролирам, бе виновен за висотите и спадовете на настроението ми, ала непрекъсната депресия и меланхолия започваха да взимат привес, а и вече не можех да ги преборя. Алкохолът, хапчетата и цигарите не действаха. Като че ли увеличаваха действието на Духа още повече. Дори да успееха да ме откъснат от него, аз усещах неистовия копнеж отново да усетя завладяващото му въздействие върху психиката си. Нуждаех се от него – бе моят личен наркотик. Използвайки го, се чувствах жив – емоция, до която вече рязко успявах да се докосна. Караше ме да губя контрол, ала тогава сякаш се владеех най-много. Усещах мощта и се чувствах властен; значим. Заглушавах гласовете в главата си, въпреки че всеки път, когато отключех дарбата си, те ставаха най-силни.
Тишината, която се бе временно установила в обстановката, ми върна част от спокойствието. Не бе неловка, а някак наситена с разбиране. Виждах отражение на собствените си емоции в очите на момичето.
Често си задавах един и същи въпрос. Защо на мен? А после добавях и едно възклицание. Не е честно! Не е честно да сме толкова изгубени на тази крехка възраст; да сме толкова тъжни, ала и толкова млади. Не бе честно да се сблъскаме с най-чистия вид мъка в такъв ранен период. Аз заслужавах своята с всичко, което бях сторил. Бе моето наказание, което трябваше да изтърпя. Колкото по-бързо изгубех ума си, щях да се отърва от това бреме и да залича болезнения отпечатък, който то оставяше върху мен. Но защо тя трябваше да страда? Не ми приличаше на човек, способен да прегреши чак толкова за краткия си живот. И не ставаше въпрос само за нея. Имаше още хиляди, не, милиони хора, които се питаха дали си заслужава да продължават живота си, защото черните емоции ги смазваха. Всеки път, когато пресичаха улицата се питаха какво би станало, ако просто спрат на място, заглеждайки се във фаровете на приближаващата кола. Или пък прехвърляха малките опасни хапчета между пръстите си, чудейки се дали да не превишат дозата, за да достигнат мигновеното избавление. Други държаха малки остриета в ръцете си, притаили дъх, докато се опитват да решат дали този път да забият малко по-дълбоко. Да, светът бе гадно място. А за по-циничните като мен пребиваването в него бе започнало да става нетърпимо.
Ясно виждах вътрешната дилема в момичето. Броях крачките, които правеше; нервността й се приливаше в мен чрез аурата й. Беше по-лесно да избяга и този път; да се скрие и да заплаче с надеждата, че сълзите ще подобрят положението и ще премахнат болката. Докога? Все някога те щяха да пресъхнах, оставяйки я сама с празнотата. Вероятно предпочиташе да не допуска никого до себе си и да не разкрива емоциите си. Изобщо не беше толкова лесно да говориш за проблемите си, което ме и спря и да я притисна, въпреки че отдалеч си личеше, че се нуждае от помощ.
Дълбоко в себе си сигурно се нуждаеше от някого, на когото да разкаже; всеки имаше нужда да сподели, но не го правеше, страхувайки се, че няма да намери разбирателство. Пък и проблемите изглеждаха някак нереални, докато не посмеехме да ги назовем гласно. Явно днес аз също копнеех да се отърва от част от товара, преследващ ме, защото също не си тръгнах. Бих го направих. В някой друг паралел бих си тръгнал и бих я оставил, защото бях егоист и моята болка ми стигаше. Студът бе единственото нещо, което можех да дам на хората около мен, защото бях изтъкан от него. Леденият блок в гърдите ми отдавна бе спрял да бие, отнемайки ми всичката човечност, която имах. Бях прекалено претръпнал към външния свят, завладян от своя собствен. Това правеше лудостта с теб. Постепенно преставаше да ти пука. А от себе си се интересувах най-малко.
Само че днес нещо се бе пречупило. Част от леда се бе стопила. Може би бе заради онова, което видях в очите й, или защото ми бе писнало да съм вечно сам, потънал в унинието си. Не исках и това момиче да се превърне в мое копие, понеже сам знаех колко е тежко.
-          Искаш ли да говориш? – промълвих равно.
Надявах се да не звучи прекалено безразлично. Този тон бе станал основният ми, докато се стремях да отблъсна всички от себе си. Притворих очи и си поех дъх. Когато ги отворих, ги съсредоточих върху нейните и отново заговорих:
-          Ще те изслушам – додадох, ала този път май докарах някаква топлота в гласа си.
Не бях свикнал да общувам. Единствената ми комуникация се осъществяваше с духа, докато се борехме за надмощие над съзнанието ми. Като се вземат предвид уменията ми, май се подразбираше кой печели.
-          Мога да те закарам до някъде, ако искаш – демонстративно погледнах към небето, което продължаваше да плаче с едрите си дъждовни капки.