This is where our story begins ~Bianca and Alec~

Днес ставаха 5 месеца откакто Самюел беше мъртъв. А Бианка го приемаше спокойно. Дори нетипично спокойно. Вярно, че любовта им бе отслабнала преди години, но за Бога, имаха толкова много прекрасни моменти. Първите няколко седмици ѝ беше тежко. Съзнанието ѝ не го побираше. Или просто отказваше да приеме случилото се за реалност. Но след това продължи живота си. Постара се да се съсредоточи изцяло върху работата си. Това правеше постоянно. Работа, работа и пак работа. И ето, че скоро започна да приема нещата такива, каквито са.
Сега стоеше до огромният дъб, който бяха посадили заедно когато се запознаха. До него той ѝ предложи да прекарат остатъка от живота си заедно. И като едно наивно момиче, тя наистина повярва на думите му – винаги щяха да бъдат заедно; нищо нямаше да ги раздели. Ето, че смъртта ги раздели и сега той лежеше два метра по земята.
- Бъди спокоен, Сам. Всичко е наред. Племенницата ти става все по-красива. И много ѝ липсваш. Липсваш на всички ни. И на мен. Обичам те, Сами.
Говореше на дъба. Може би някой би я сметнал за откачена, но не ѝ пукаше. И все пак, последните две изречения прозвучаха фалшиво, дори на нея. Остави 3-те бели рози до дъба, обърна се и си тръгна.
Беше облечена цялата в черно – панталона, тениската .. Единствено червената ѝ коса и сините ѝ очи внасяха някакъв цвят. Вървеше бавно и не обръщаше никакво внимание на хората около себе си. Всички бързаха нанякъде и както винаги не обръщаха внимание на това какво се случва. Бяха прекалено тесногръди и изобщо не допускаха нещо да развали перфектния им живот, с който са свикнали. Бианка не бе като тях. Тя знаеше, че сред обществото има и такива, които са много далеч от групата на нормалните. Но знаеше, че ако започне да говори, нямаше да постигне нищо. Най-много да я сметнат за луда и да я натикат в лудницата.
Мина покрай една алея, на която вече бе по-спокойно и потока от хора бе намалял значително. Реши да седне на една от пейките и се облегна назад, а слънцето светеше в очите ѝ. Изведнъж, нечия фигура застана пред нея и Бруклин разпозна личността.
- Алек. – каза тихо и се усмихна мило. Бяха приятели от съвсем скоро. Имаха общи приятели и така се запознаха. От тогава бяха започнали да излизат и да си говорят и си бяха станали неочаквано близки за толкова кратко време.
- Седни, моля те. Какво правиш тук?

П.с.
Получи се много кратко, съжалявам.