I was cold, I was alone, I was broken. I met you. -seth. & Amelia.

Капките дъжд се стичаха по лицето на Сет. В Ню Йорк валеше и повечето хора по улиците около него бяха с чадъри под ръка, но той просто си вървеше под дъжда, дрехите и тялото му мокри. Всъщност, беше подгизнал и не му убягна иронията на идеята за подгизналото в дъжда куче, или в неговия случай пантера, но той избягваше да мисли за това. Вървейки забързано из центъра на града, Сет подминаваше много и все непознати лица, които му бяха безразлични, тъй като той искаше просто да се усамоти някъде за момент, по възможност и където да се скрие от дъжда. 
Той сви по една от малките улички, отдалечавайки се от по-оживените места в града и сякаш се озова в друг свят, тъй като пустите улици бяха и тихи и се отличаваше само шума от дъжда и някоя и друга минаваща кола от време на време. Оглеждайки се, момчето съзря наблизо телефонна бутка на тротоара - да, от онези старомодните, с телефон вътре и телефонна книга. Разбира се, и телефонът, и книгата липсваха, но Сет не се поколеба да се набута вътре, търсейки подслон от дъжда и действително чудейки се как беше възможно една от тези кабини все още да съществува - явно се намираха все още из Ню Йорк, макар хората отдавна вече да имаха собствени телефони, че понякога и по два.
Разтърсвайки тялото си, Сет се надяваше да се отърве поне малко от водата по него, но тъй като беше мокър до кости, това си беше трудно постижимо. Прокарвайки ръка през мократа си коса, Сет се канеше да извади айфона от джоба си, когато вратата на същата тази бутка се отвори и една фигура почти връхлетя върху него, като той протегна ръце напред, хващайки раменете й, за да предотврати сблъсъка. Вдигайки слисано глава, Сет се оказа лице в лице с това на русо момиче, което беше не само красиво, но и познато.
-Амелиа?!?
Слисаният му тон озвучи малкото пространство, в което двамата така внезапно и случайно се бяха озовали и Сет беше не само изненадан, но и смутен, макар да не го съзнаваше. Все още. Тя не беше някой, който срещаше всеки ден, все пак - двамата се бяха засекли в гората веднъж, докато тя ловуваше, а той тичаше и русокосата вампирка беше една от броящите се на пръсти личности извън чичо му и групата им, която действително знаеше какво е Сет - тайна, която той пазеше ревниво и не издаваше лековато. И макар че с нея се бяха срещали само веднъж преди този момент сега в дъжда, тя знаеше, че Сет е шейпшифтър - факт, който говореше сам по себе си и казваше немалко. Сет си пое рязко въздух - с нея толкова близо, при това така внезапно, тя сякаш го беше заслепила. А факта, че беше прекрасна като всички вампири, определено не му помагаше.

Не можеше да бъде истина. Глупави синопници! Никога не можеше да им имаш вяра. Преди няколко дни говореха, че цялата седмица ще е слънчево. За щастие, Амелиа вече се беше сдобила с нова гривна, която я защитаваше от слънцето и можеше да излиза спокойно сред обществото, без някой да я причислява към вече изчезналата група на подобия на граф Дракула. Тази сутрин чу от хората, че щяло да превали, но за кратко. И тогава нашата героиня показа ужасната си страна на чистокръвна блондинка, отказвайки да си вземе чадър, яке или нещо, което ще я предпази от вероятното „преваляване”.
И сега вървеше боса из малките, тесни улички; в едната си ръка държеше отдавна наводнените си обувки, а другата я беше пъхнала в джоба на дънките си. Знаеше, че телефона ѝ отдавна се е предал и сигурно никога повече нямаше да заработи, но в момента не я интересуваше особено много. Така или иначе, рядко някой ѝ се обаждаше или пишеше.
Сви в поредната уличка и се заогледа, но не успя да види много – няколко кичури коса ѝ бяха паднали пред очите и упорито отказваха да се махнат. Вода се стичаше от нея – от косата ѝ, лицето, ръцете .. Чувстваше се като водопад.
Направи няколко крачки и забеляза стара телефонна кабинка недалеч от нея. Може би можеше да влезе и да изчака да утихне дъжда за да се прибере. Друг вариант нямаше. Трябваше да избере – кабинката, контейнер за боклук или просто да продължи да се разхожда под дъжда. Поредната гръмотевица я накара да потрепне и да се затича към мястото.
Избщо не бе забелязала, че всъщност има някой вътре. Но вече беше късно. Отвори вратата и се напъха вътре, озовавайки се опасно близо до някого. Когато вдигна глава за да погледне жертвата на глупостта ѝ, осъзна, че всъщност познаваше този човек. Или по-точно шейпшифтър.
- Божичко, Сет! С теб сме обречени да нямаме една нормална среща! – каза русокоската и се засмя.
Все още му се чудеше. Първият път, когато се видяха, тя имаше кръв навсякъде по себе си. Упорита жертва. И все пак, той сякаш не обърна особено внимание на това. А според Амелиа, това не беше особено нормално. Колкото и кръв и трупове да си виждал, един вампир с изострени зъби, ловуващ, се предполага да те стресне поне малко.
Сет бе един от малкото, които се бяха запечатали в съзнанието му. Попринцип, тя не беше физиономистка, но него го помнеше добре. Помнеше златистите му очи, които я гледаха, докато беше в животинската си форма. Помнеше черната, лъскава козина и силното тяло на животното. Което всъщност си го имаше и в човешка форма. И тогава забеляза, че той все още я държеше за раменете и това я накара да се усмихне отново. Попринцип не се усмихваше много, може би, защото рядко имаше на какво.
- Сет, няма да избягам, навън все още вали. Може да ме пуснеш вече. – почти прошепна и се вгледа в очите му. Дори на слабата светлина, идваща от самотната лампа в уличката, можеше да забележи златистия отенък.
- Е, какво търсиш тук? Имам предвид навън. Днес е неделя и хората в това време си стоят вкъщи, гледайки някой филм с чаша топло кафе в ръка.

Сет просто не можеше да свали погледа си от нея. Тя му се усмихваше, изглеждаше невероятно и на всичкото отгоре бе само на милиметри от него. "Може ли да бъде по-прелестна?", мина му през ума, но мисълта беше изчезнала още преди той да успее да й обърне внимание. Не успявайки да устои, Сет отвърна на усмивката й с една от своите, като неговата беше леко сконфузена. Пускайки раменете й, той понечи да сложи засрамено ръка зад врата си, но пространството беше твърде малко и лакътя му се удари в стъклото. Дръпвайки я, Сет все още гледаше Амелиа и като поклати глава, само повдигна рамене и каза
-Всъщност, ходих да потичам, но исках да се усамотя още малко и в човешка форма и дъжда ме свари неподготвен.
Рядко можеше да бъде искрен с някой, тъй като в повечето случаи истината вървеше ръка за ръка с това какво всъщност е той, та не му беше непознато да лъже - сега обаче можеше свободно да си признае истината, без да се притеснява, че личността насреща му ще откачи или ще го помисли за луд; а това си беше освежаващо, да може поне веднъж да се отпусне, да не крие една неизменима част от него и просто да бъде себе си. Усмивката му се разшири, все така откровена, като той в момента се радваше на късмета си, взирайки се в лицето на Амелиа от доста близо. За съжаление тясното място му пречеше да сведе глава и да я огледа цялата, но той едновременно и съжаляваше, и се радваше за което - защото не се и съмняваше, че макар и мокра, тя пак щеше да е доста секси. А и ако лицето й беше така красиво, макар и покрито с капки вода, какво ли оставаше за тялото й?
Сет преглътна. Не беше някой перверзник, но беше мъж, все пак. Концентрирайки мислите си върху думите й, той побърза да се разсее, като каза
-Май наистина с теб се срещаме във всякакви странни ситуации, а?
Момчето й се ухили, развеселен, като погледа му се отправи навън, наблюдавайки дъжда и той вметна
-Да си призная, апартамента ми не е далече. Какво ще кажеш да се изсушиш там? Мога да ти предложа хавлия, сухи дрехи и огъня в камината си, за да се позгрееш.
Добре, не звучеше като кой знае какво, но Сет не беше свикнал с такива ситуации - а очевидно срещите му с Амелиа никога нямаше да са в нормални обстоятелства. Така че той просто повдигна вежди, чакайки отговора й и надявайки се тя да не го отреже. Всъщност, вампирите дали усещаха студа като останалите? И ако да, доколко точно? Сет откри, че не знаеше особено много за расата й - ако трябваше да сме честни, той не знаеше много за която и да е друга раса, освен неговата, дори и за хората, така че... В главата му се въртяха няколко въпроса относно това, но той беше достатъчно тактичен, че да не ги задава, а и не беше някой идиот, че да попита нещо такова именно сега, в ситуация, в която очевидно не беше време за такива въпроси. Така че той просто си държеше устата затворена и чакаше тя да проговори, което винаги беше добър подход, а и той се надяваше тя да се съгласи на предложението му. Все пак, отново без да го съзнава, Сет искаше да е сам с нея. И не тук, на това ужасно тясно място, а сред комфорта на апартамента си и уюта, който можеше да й предложи там.

Амелиа се изчерви, но в този момент наистина се благодареше на онези инатливи кичури, които малко или много щяха да я прикрият. Начинът, по който Сет не спираше да я гледа, предизвика у нея някакво странно и непознато чувство. Коремът и се сви и сърцето ѝ започна да бие по-бързо и сякаш напираше да изхвръкне от гърдите ѝ.
Пое си въздух и отново погледна към момчето, усмихвайки се широко.
- Може би все пак тази среща няма да е толкова откачена. Да вървим тогава.
Русокоската се наведе внимателно и вдигна обувките си, при което от тях се изля известно количество дъждовна вода, и се изправи рязко. Това предизвика замайване и момичето залитна напред, но се хвана за Сет. Усещаше биенето на сърцето му под ръцете си. И неговото биеше учестено. Скоро погледа ѝ отново се проясни и Амелия разтърси глава и погледна навън.
- Виж, дъждът намаля. Явно късметът е на наша страна.
Момичето се усмихна, за пореден път. Това не ѝ се беше случвало – да се усмихва толкова, за толкова кратко време. Изобщо не бе предполагала, че Сет ще ѝ действа така. А тя самата, когато беше покрай него, сякаш забравяше каква е. Не, че забравяше, че е вампир. Просто не се чувстваше като изрод в неговата компания.
Тя отвори вратата и излезе, правейки път на Сет да мине пред нея, защото тя си нямаше и на идея къде е в момента. Но честно казано се радваше в известна степен, че щяха да прекарат още малко време заедно, през което тя ще може да научи повече неща за него. И може би щеше да му разкаже и нещо за себе си. Въпреки, че все още не обичаше или по-точно ѝ беше трудно да говори за миналото си.
- Е, разкажи ми. Как стана шейпшифтър?
Всъщност не знаеше дали се раждаш такъв или някой те трансформира. Но искаше да научи. Беше ѝ интересно да научава по нещо ново за другите раси. За разлика от повечето си роднини, Амелия не приемаше всички останали за врагове. И се гордееше с това си качество. Защото иначе нямаше да се запознае със Сет. Може би щеше да го е убила досега. Или пък той нея.
- Знаеш ли, някой път трябва да си премерим силите. Любопитна съм кой ще победи. – каза русокоската и се засмя, хвърляйки кратък поглед на момчето до нея.
Вървяха бавно един до друг, а ръцете им от време на време леко се докосваха. За момент, през ума на Амелия мина мисълта да хване ръката му под претекст, че ѝ е студено или нещо такова, но побърза да я прогони. Та това беше вторият път в който се виждаха. Щеше да е прекалено от нейна страна.

Сет се чувстваше .. странно. Не знаеше как да го опише, или определи, но пулсът му беше учестен и той със сигурност дишаше забързано - както когато се бяга, освен, че при него това не се случваше дори и когато тичаше в животинската си форма.
А когато Амелиа залитна и се подпря на него, сякаш пулса му удари небесата, биейки сигурно с хиляда удара в минута. И на всичкото отгоре изострените му сетива бяха като "бонус" към цялата ситуация - тя ухаеше невероятно, а това никак не му помагаше. За негово съжаление тя побърза да се дръпне и преди Сет дори да се усети, двамата вървяха под дъжда и тя му говореше, сякаш нищо не е станало и изобщо не е била въздействана от допира им. А това влудяваше и дразнеше Сет едновременно. Налагайки си да се успокои обаче, той само повдигна рамене и каза ведро
-Лично аз съм роден такъв, може би защото и двамата ми родители бяха шейпшифтъри. При някои се проявява на по-късен етап, някои предполагат, че е защото само единия родител е бил като нас. Някои шейпшифтъри твърдят, че могат да превръщат и обикновени смъртни със захапката си, но тъй като ние сме безсмъртни, а те не, няма как да сме сигурни - забранено е да се опитва, а и според повечето ни източници в историята ни, смъртният умира.
Добрее, Сет й беше изчел цяла лекция, но с нея му беше лесно да споделя, а и се беше зарадвал, че тя се интересува от него. Е, не точно от него де, но все пак .. беше си нещо, нали така?
Вдигайки поглед нагоре, Сет усети как дъжда отново се усили и без много да му мисли, хвана Амелия за ръка и тръгна да тича под дъжда - какво клише, знам - но на него всъщност чувството му харесваше и той се забавляваше. Нещо, което за първи път правеше в нечия компания. 
Двамата стигнаха сградата му и той поздрави портиера си, докато двамата пресичаха антрето и влизаха в асансьора. Сет натисна копчето за пентхаус-а и когато накрая вратите се отвориха, той я въведе вътре и побърза да каже
-Чувствай се като у дома си.
Усмихна й се, като побърза да се запъти към банята, грабвайки две хавлии. Връщайки се при нея, обгърна едната около раменете й, като ръцете му се задържаха там по-дълго от необходимото и той се вгледа в нея. Накрая побърза да каже
-Можеш да си вземеш горещ душ, ако поискаш - водата от душа се чу, като той сам се беше пуснал, или по-скоро по волята на Сет -ще имаш пълно лично пространство, тъй като в апартамента има и друга баня. И само ми кажи какво би искала - чай, кафе, горещ шоколад, или пък вино, за да те стопли и ще направя.
Окей, може би прекаляваше, но Сет имаше гост в дома си за първи път, при това някой, който действително харесваше, и не искаше да излезе като нелюбезен домакин, поради тази причина прекалявайки в усилията си може би съвсеееем малко. Е, все пак, кой би могъл да го вини?

Гласът му беше невероятен – плътен, леко дрезгав, карайки Амелия да се зачуди дали ще е също толкова секси и сутрин. Не можеше да отрече, че тя изпитва нещо към него, въпреки, че не знаеше почти нищо, а и се виждаха за едва втори път. Точно поради тази причина тя се страхуваше да му каже. А и не знаеше дали и неговите чувства са такива или са чисто приятелски. И въпреки това – погледите, които и двамата тайно си хвърляха – я караха да си мисли, че може би има нещо.
Докато той ѝ обясняваше за вида си, честно казано, Амелия не го слушаше особено внимателно. Възползваше се от момента, докато той гледаше напред, тя чисто и просто го огледа. Може би той осъзнаваше какви ги върши блондинката, но не даваше такива признаци.
Сет беше от момчетата, които с каквото и да са облечени, винаги ще са .. секси. И имаше чувството, че колкото пъти прокарваше ръка през косата си, толкова по-неустоим ставаше. Амелия не знаеше какво да прави, тъй като за пръв път мислеше по този начин за момче.
И докато се беше зареяла в мислите си, докосването на Сет я накара отново да стане част от реалността. Той беше хванал ръката ѝ .. И по някаква странна причина ѝ се искаше да заподскача като малко момиченце. Всичко това ѝ се струваше толкова нереално. Сякаш беше сън. А ако беше така – то по-добре да не се събужда никога.
- Сет! Боже, ти си луд! – каза задъхано, когато най-сетне бяха стигнали асансьора. Забеляза, че натиска копчето за пентхауса и когато вратите се отвориха, момичето беше онемяло.
- Ти .. Сам ли живееш тук? Толкова голямо жилище за сам човек .. Де да имах твоя късмет. – каза тихо и се засмя. Направи няколко крачки и се огледа. Чувстваше се странно. Никой досега не я беше канил в дома си. Естествено, защото беше вампир.
Сет побърза да я предразположи, предлагайки ѝ горещ душ или нещо за пиене, с което по-бързо ще върнат нормалната си температура. Но Ами беше вампир и при тях нещата бяха малко по-различни. Не усещаше студ, кожата ѝ винаги бе хладна, но тя си беше втълпила, че не е толкова различна от нормалните хора и вече правеше повечето от нещата машинално.
Ръцете му бяха върху раменете ѝ и тя просто го гледаше. Искаше да запомни този миг и това усещане. Защото ѝ харесваше. Гледаше го право в очите може би по-дълго от позволеното, но не искаше да отделя погледа си от него. За жалост, трябваше.
Амелия направи крачка назад, гледайки виновно в земята.
- Благодаря ти, наистина. Ако нямаш нищо против, ще си взема душ. И .. може би съм нахална, но ще може ли и някакви дрехи?
Когато го изрече, осъзна, че се чувстваше доста по-тежка. Дрехите ѝ бяха прилепнали плътно по тялото ѝ и ѝ тежаха. Не ѝ пречеха толкова много, но ѝ беше някак некомфортно. Или поне така си мислеше.
- Сет, защо го правиш? Не се ли страхуваш? – попита почти шепнешком, но гласа ѝ трепереше.

П.П.
Аз ставам за сега. Ще седна отново към 20.

Добре, Сет нямаше как да не се подсмихне гордо на реакцията й, щом тя видя апартамента му отвътре. Беше права, разбира се - жилището не беше предназначено за сам човек, но на него не му пречеше, а и той обичаше апартамента си. Едно от малкото неща, към които си позволи да се привърже.
След дългия поглед от страна на Амелия, от който Сет почувства, че сякаш в помещението внезапно е станало ужасно топло, той се усмихна на думите й и заклати глава
-Разбира се. Съжалявам само, че може би ще са ти големи, тъй като - разбира се - са мои и размерът ни не мисля, че пасва особено.
Той се усмихна, след което просто повдигна рамене на коментара й, че жилището е твърде голямо само за един човек. На него вече дори не му правеше впечатление. При последните й думи, изречени шепнешком, Сет се засмя. Приближи я, нарочно, за да я увери, че наистина не се страхува и като сложи ръцете си за втори път върху раменете й, започна да ги разтрива, за да я стопли по-бързо
-Да се страхувам? Защо? Както ти казах и по-рано, Ами, аз съм точно толкова безсмъртен, колкото и ти. Не бе могла да ми сториш кой знае какво. Можеш да ме нараниш, това е така, но не би могла да ме убиеш - там й е работата на безсмъртието.
Заклати глава, усмихвайки й се уверяващо, докато я гледаше право в очите. След което усмивката му спадна, бавно, но постепенно и той каза уверено
-Не ме е страх от теб. Ти си като всички останали, що се отнася до мен. А и кой съм аз, че да те съдя? Не е като пък аз самия да спадам точно в определението за нормалност.
Момчето повдигна рамене. Гледайки я сериозно в очите, погали бузата й съвсем леко и усмивката постепенно се върна на лицето му. Беше странно, как за нея той се усмихваше почти във всеки момент - нещо, което не правеше за другите и дори не беше свикнал с това.
Пускайки я, отстъпи крачка назад и се извърна, като й каза
-Банята е на втория етаж, първата врата вдясно. Точно срещу нея е вратата на стаята за гости - ще ти оставя там дрехи, от които да си избереш, макар за жалост всички да са ти твърде големи.
Сет наклони съвсем леко глава на една страна и побърза да я остави да се подсуши на спокойствие. Самия той се запъти към стаята си, където имаше и врата, която водеше към широка и просторна баня. Момчето си взе горещ, но бърз душ и след като се облече, косата му все още мокра, остави хавлията да виси от врата му и побърза да избере един анцуг, едно долнище от негова пижама, една тениска, потник и бяла блуза с дълъг ръкав за Амелия. Остави ги и тъкмо излизаше, когато вратата отсреща се отвори и тя застана пред Сет, мокра и увита единствено в голяма хавлия, още една в ръката й, притисната към мократа й коса. Сет замръзна на място и дори не можеше да проговори, какво остава да реагира по какъвто и да било начин...

Той не разбираше. Никой не разбираше. Тя беше вампир, кръвопиец. Убиваше непрестанно. И не можеше да спре. Защото от това зависеше живота й. И какво значение има дали си безсмъртен? Всяка една раса си има пукнатина. И ако я намериш, дали си безсмъртен или не няма да има никакво значение. Но реши да замълчи. Не искаше да започнат със спорове още в началото.
След като разбра къде е банята, Амелия се обърна и, вървейки към указаното място, се опитваше малко от малко да попие водата от себе си, защото забеляза, че оставя мокри следи след себе си.
Влезе в банята и се облегна вратата. Защо продължаваше да си въобразява, че сърцето й бие твърде бързо? Та то беше спряло да бие преди доста време. Явно все още помнеше какво е да си човек.
Съблече дрехите си, което й костваше известни усилия, защото сякаш наистина бяха залепнали за кожата й. Изуми се колко студена бе станала сега. Пусна душа и скоро момичето бе обгърнато от горещата пара. Не искаше да се бави. Чувството, че е твърде нахално от нейна страна да бъде тук, не я напускаше. Прокарваше сапуна по кожата си. Ужаеше на ванилия. Когато приключи, Амелия спря водата, подсуши се и уви тялото си в една от големите хавлии, а с една от по-малките забързано започна да суши косата си.
Отвори вратата и парата, заедно с аромата на ванилия, излезе преди нея. Направи още няколко крачки и се озова пред Сет. Отново бяха близо един до друг.
- Здравей. - каза тихо, а на лицето й се появи малка усмивка. Отнякъде се появи лек ветрец, вероятно е станало течение и момичето потрепна.
Това сякаш накара Сет да се осъзнае и направи няколко крачки встрани, правейки път на Амелия да влезе в стаята. Тя отвори вратата и видя дрехите, оставени на леглото. Русокоската спря и се обърна, заставайки отново до Сет. Надигна се на пръсти и внимателно го целуна по бузата, след което се усмихна и добави:
- Благодаря ти за всичко.
Сетне се отдръпна и влезе в стаята, затваряйки вратата след себе си.

П.п.
Съжалявам за краткия пост, но е през телефона.

Глупава и идиотска усмивка цъфна на лицето на Сет. Разбира се, той се беше проявил като глупак и не можа да каже нищо, нито в отговор на поздрава й, нито в отговор на признателността й - просто стоеше там като статуя, вцепенил се като последния идиот. И след едно солидно количество време, което му беше нужно, за да се окопити, той слезе в кухнята, за да приготви чай и кафе - тя не му беше казала коя топла напитка предпочита, така че Сет трябваше буквално да гадае. Включвайки кафе машината, се залови да извади две чаши за кафе и две за чай - не знаеше тя кое щеше да предпочете, все пак. След което напълни чайника с вода и го остави да заври. Докато вършеше това обаче, не можеше да не се замисли, че я усещаше някак унила - беше ли заради въпроса с това, че тя е вампир? Сет не я съдеше, наистина. Какво толкова - тя имаше нужда от кръв, както неговата раса и смъртните имаха нужда от храна и вода. Просто нейната беше малко по-различна, но хората се хранеха, тя също се хранеше - дотук лично Сет не виждаше разлика.
Усещайки присъствието й зад себе си, той се обърна и усмивката му се върна - някак си му харесваше гледката да я вижда в неговите дрехи. Сякаш това я правеше отчасти негова, макар и никак да не беше така, мисълта му допадаше прекалено много. Опитвайки се да се окопити и да се стегне доколкото може, Сет попита
-Кафе или чай предпочиташ?
Лично той се беше спрял на чая точно преди две секунди, но тя беше госта, затова оставяше първо тя да избере и да й сервира. Поглеждайки я загрижено, Сет вметна
-Успя ли да се стоплиш? Мога да запаля камината в апартамента, а на фотьойлите трябва да има поне едно одеало, което обикновено забравям там.
Той се почеса зад врата, усмихвайки се. В ума му се въртеше все още идеята как да й обясни, че факта, че тя е вампир ни най-малко не го притеснява, но реши да остави това за по-късно. Най-малкото, за когато се бяха сближили малко повече - защото той се надяваше да се сближат. И макар да не знаеше как гледаше тя на него, но все пак не вредеше да се надява поне, нали? Изчаквайки избора й, той извади и бисквити Орео от хладилника, които му бяха от любимите и щяха да са подходящи и към кафето, и към чая, в зависимост от това на кое се спреше тя.


П.с.: Няма проблем, той и моя не е кой знае кво, та... 

Амелия почака доста, седнала на леглото, докато чуе отдалечаващите се стъпки на Сет. В нея се водеше ожесточена война между два порива – да се удари с нещо тежко в главата, надявайки се да ѝ дойде малко ум и да мисли повече следващия път или да настигне Сет и без да му мисли много, да повтори действията си.
Дори в началото тази безобидна целувка да ѝ се струваше грешка, сега, след като вече беше наясно със себе си и чувствата си, имаше коренно различно мнение по въпроса.
Мел стана от леглото и погледна към дрехите, оставени в единия му край. Стоя около 5 минути, взирайки се с празен поглед в дрехите, и накрая установи, че не ѝ пука какво ще облече. Дрехите бяха негови. И това сякаш в ума ѝ придоби особено голяма важност. Вампирката взе потника и долнището на пижамата и ги облече, след което се погледна в огледалото. Пижамата беше дълга и крачолите се влачеха по земята, въпреки, че момичето направи многобройни неуспешни опити да ги подгъне. Надяваше се само да не се спъне по стълбите. Да, щеше да се регенерира бързо, но самата ситуация си беше достатъчно засрамваща.
Излезе от стаята и слезе бавно по стълбите, държейки долнището на пижамата. Когато се опита да си се представи как изглежда отстрани я напуши истеричен смях, но побърза да се овладее. Вървеше бавно и почти безшумно и постоя около минута, гледайки към Сет. Да си го кажем – това, да го зяпа тайно, ѝ се превръщаше в хоби. Очевидно усетил присъствието ѝ, той се извърна и се усмихна. „Не се засмя. Това може би е добър знак!” помисли си тя и също се усмихна.
- Предпочитам чай. Поне за момента. Но така или иначе си приготвил достатъчно и от двете, няма значение с кое ще започнем.
Амелия не можеше да спи. Рядко успяваше да се унесе в дълбок сън и да не се събуди, обляна в сълзи, след поредния кошмар. Беше ходила на психолози, дори беше и в клиника за 8 месеца. Щяха да я вкарат и в лудница, но за щастие нямаха достатъчно доводи. Кошмарите не я правеха луда.
- Успя ли да се стоплиш? Мога да запаля камината в апартамента, а на фотьойлите трябва да има поне едно одеало, което обикновено забравям там.
- Не се притеснявай, Сет. Обещавам, че ако се нуждая от нещо, ще ти кажа. А ти спри да се притесняваш. Чувствам се неудобно така.
Докато той продължаваше да приготвя чая и кафето, Амелия най-нахално стоеше отстрани, подпряна на един от шкафовете, и го наблюдаваше. И тогава забеляза малките капки вода по пода.
- Капеш. – отбеляза вампирката и Сет я погледна въпросително. – Косата ти .. Уф, ела насам.
Тя го хвана за китката и го издърпа към себе си. След това свали кърпата от врата му и, надигайки се на пръсти, започна внимателно да подсушава косата му. На финала вече го беше избила на шега и правеше нещата повече за да разроши косата му, отколкото да направи нещо мило.
- Добре, готов си! – каза весело и се вгледа в произведението си; косата му стърчеше на всички възможни посоки и това я накара отново да започне да се смее. И докато едвам сдържаше широката си усмивка, тя прокара пръсти през косата му и я приведе в по нормален вид. Но така и не отпусна ръката си.
- Така е по-добре. – прошепна и се усмихна мило.
Беше щастлива. За пръв път от много години насам, тя позна истинското щастие отново.

Сет се чувстваше .. е, не точно глупаво, но беше близо до това. Защото надали би позволил на някой друг да го докосва, камо ли да изтърпи нещо, само за да им достави удоволствие. Но това беше Амелиа - и именно защото беше тя, Сет като че ли се правеше на глупак, но мълчаливо понасяше това. Всъщност, му харесваше тя да го докосва, макар и през кърпата и с цел да го изсуши. Разбира се, когато приключи той вероятно приличаше на чучело, но смеха й го разсея - беше красив, искрен и като че ли го затопли отвътре навън. Той се ухили, но когато тя зарови пръстите си в косата му с цел да я оправи, Сет преглътна. Усещането беше .. е, честно казано невероятно. Не беше позволявал на никой досега волността да си играе с косата му, но пръстите на Амелия бяха толкова топли и нежни .. той автоматично усети как се отпуска.
-Готов си.
Трябваха му няколко секунди в повече, за да успее да различи думите й. Той кимна, но усети ръката й все още в косата си и преглътна с усилие. Тя го гледаше и той се взря в очите й, виждайки една необичайна топлина там .. нещо, което не можеше да разпознае, просто защото никога досега не го беше виждал в очите на друг, а и да си го признаем - думата "щастие" за него си беше непонятна.
Наблюдавайки Амелия, Сет не беше способен да каже каквото и да било. Усещаше, че красотата й го заслепяваше, а в комбинация и с допира й той просто не беше способен да мисли. Очите му се спуснаха към устните й, оттам връщайки се на очите й и обратно, за да й покаже намерението си да я целуне и да й даде възможност да се отдръпне, ако поиска - все пак си беше доста възможно и той да не я привлича, както тя него.
Сет повдигна ръка, поставяйки я съвсем леко върху бузата й и погали лицето й. Кожата й беше мека като кадифе и просто безупречна - като останалата част от нея. Той преглътна, навеждайки се и устните му покриха нейните, леко, но сигурно в нежна целувка.

Амелия просто стоеше и го гледаше, опитвайки се да разчете мислите му или поне да разбере какво ще направи. Тя самата не знаеше какво да направи. Или по-скоро, не знаеше дали да го направи. Страхуваше се, че ще съсипе това, което имат, ако избърза.
Никой не казваше каквото и да било. Чуваше се само звука от преминаващите коли навън, шумящите дървета, разбудени от вятъра, и бълбукащата вода в чайника.
Сет сведе поглед към устните ѝ, след това отново я погледна в очите, и обратно. Нима щеше да я целуне? Нима чувствата им бяха двупосочни, но и двамата да са толкова големи глупаци, че да не са го забелязали? Той погали лицето ѝ и на вампирката ѝ се прииска да затвори очи и да запомни това докосване. Но тогава той започна да се приближава към нея и скоро устните им се сляха в най-нежната целувка. В този момент сетивата ѝ сякаш избухнаха. Амелия вече бе сляпа и глуха за околния свят. Съществуваха само Сет и Мел. И всяко негово докосване я караше да се чувства все повече като нормален човек. Ако винаги, когато е с него, щеше да се чувства нормална, то тя просто не искаше да се разделят.
Устните му бяха толкова меки, а сърцето му биеше наистина бързо. Нима тази целувка бе причината за това?
Амелия се отдръпна съвсем леко, колкото да си поеме въздух. Сякаш за тези няколко секунди беше забравила да диша. Не беше усетила кога е затворила очите си и сега ги отвори отново, пресичайки поглед с този на Сет.
- Не искам да те карам да съжаляваш, че го направи, Сет. – каза тихо, а устните им все още се докосваха леко, при което сякаш ток мина по тялото на русокоската. – Не ме разбирай погрешно – чувствата ми към теб са силни; никога преди не съм изпитвала подобни. Но се страхувам, че не съм достатъчно добра за теб.
Клиширано, изтъркано, но беше истина. Тя гледаше на себе си или по-точно на вида си, като долни, зли същества. Не ставаше въпрос само за убийствата. Имаше още куп неща, за които щом се сетеше, се отвращаваше от себе си.
Изведнъж звънна нечий телефон. Не беше този на Амелия, беше сигурно. Тя вече бе проверила своя, но той отдавна беше сдал багажа.
- Върви, сигурно е важно. – каза внимателно и се усмихна, плъзвайки ръка по бузата му.

Добре, Сет се почувства .. ами, всъщност, отблъснат. Намирайки телефона, докато да го изрови измина известно време. Когато видя кой е, вдигна и каза няколко отсечени думи на чужд език, след което затвори. Обръщайки гръб на Амелия, Сет се зае да сипва чая в чашите. Обърна се, подавайки й едната, след което сложи пред нея мляко, захар и мед.
-Ако ще ме отблъскваш, Амелия, не си прави труда да си измисляш някакви изтъркани причини. Мисля, че съм достатъчно голям и решението кой да харесвам и с кой да съм си остава мое. В случай обаче, че просто не те привличам, бих предпочел да ми го кажеш директно, а не да изтъкваш единствено причини и оправдания за действията си. Голямо момче съм - ще го преживея.
Сет повдигна рамене, преглътна, но вежливо я поведе към хола, обаче повече не я докосна, като включи телевизора. Поставяйки своята чаша чай на масичката пред дивана, момчето вдигна едно одеало й и го подаде.
-Ето, стопли се. Ще се върна след малко. - той й говореше тихо, но меко, след което се загуби сред апартамента. Всъщност, беше излязъл на балкона, който беше също толкова просторен и тъй като имаше нужда от глътка свеж въздух, за да прочисти мислите си, се облегна на парапета. Загледа се нагоре, замислен - защо жените винаги измисляха такива и онакива глупости? Той можеше да го приеме, когато не е харесван, но Сет просто не разбираше странните създания от противоположния пол. Заравяйки ръка в косата си, той си спомни нейната ръка там, но побърза да пропъди спомена за приятното усещане. Не разполагаше с огледало, но се възползва, за да подреди косата си по обичайния й начин, възвръщайки нормалния си вид. Или поне привидно. Искаше му се да се върне при нея, да й каже, че е уморен и иска да си легне, което щеше да е лъжа, да се качи в стаята си и да затвори вратата, затваряйки по този начин и чувствата си към нея. Като домакин обаче, Сет съзнаваше, че това би било грубо и си пое дълбоко дъх, знаейки, че рано или късно щеше да се наложи да се върне в хола при нея.

Ето точно заради това трябваше да натърти на „Не ме разбирай погрешно”. Явно трябваше да го убеди по другия начин. За Бога, та тя имаше истински чувства към него. Човешки чувства. Всеки вярваше, че вампирите не могат да чувстват. И повечето не можеха. Защото губеха човечността си при трансформацията си. И тогава ставаха коренно различни. В момента, в който той излезе от хола, Амелия се придвижи тихо и го проследи. Да, не беше редно, но искаше да му покаже и поне да му обясни защо говореше по този начин. Изчака известно време. И двамата се нуждаеха от това.
След няколко минути, Мел пристъпи напред и се спря на около два метра от Сет.
- Сет? Моля те, погледни ме. Моля те, Сет! – каза умоляващо и дори няколко сълзи се опитаха да си проправят път, но ги задържа за себе си.
Когато момчето се обърна, пред него стоеше съвзем различен човек. Морско сините ѝ очи вече бяха кърваво червени; кожата ѝ бе по-бледа и студена от всякога, а под очите ѝ си личаха тъмните сенки от безсънието. Кучешките ѝ зъби се бяха удължили и заострили, а тя самата дишаше учестено.
- Това съм аз, Сет! – гласът ѝ бе дрезгав и лишен от всякаква емоция. – И винаги ще съм такава. В онази нощ, в гората .. Щях да те нападна. Но ме спряха. Бях загубила контрол над себе си. По дяволите, щях да те убия, Сет!
Гласът ѝ постепенно се повишаваше, а последното почти го изкрещя. Гледаше го право в очите. Скоро кожата ѝ, очите ѝ, гласа ѝ – всичко отново беше нормално. Но в очите ѝ имаше сълзи.
- Аз съм чудовище, Сет .. Едно адско чудовище е влюбено в теб, а ти наистина ли искаш да имаш връзка с него?
Влюбена? Може би това, което чувстваше, не беше просто влюбване. Осъзнаваше, че вече Сет е нейната котва. Той я държеше на добрата страна. Той държеше човечността ѝ. И не искаше дори да си помисля какво щеше да се случи, ако нещо се случеше и приятелството им, или каквото и да е това между тях, се срутеше изцяло.

Добрее, Сет беше малко или много стъписан. Стоеше на балкона срещу нея, наблюдавайки я безмълвно и в момента се питаше дали всички вампири имаха склонност към драматизиране. Сет поклати глава, правейки крачка към нея. После още една. И още една.
Обвивайки лицето й с длани, Сет се вгледа твърдо в очите й, като накрая каза, напълно спокоен
-Нямаше да ме убиеш в гората, Мел. Казах ти, че съм безсмъртен - дори и да ме беше нападнала тогава, щях да се защитя. Аз не мога да умра така лесно, както явно ти си мислиш.
Той заклати глава, гледайки я уверено, но и с нежност. След което каза отчетливо, бавно, но и нежно
-Ти не си чудовище, скъпа. Никога не си била, не и в моите очи. И мога да ти го докажа.
Сет извърна китката си, насочвайки вътрешната й страна и поднасяйки я към устните на Амелия. Беше ултиматумният акт на обвързване за един шейпшифтър - да предложи кръвта си и да е готов да я пролее за любимата си.
-Моля те, не ми отказвай. - промълви той и впи устни в нейните. Този път в целувката нямаше нищо нежно, но за сметка на това тя беше страстна и изпълнена с всички чувства, които Сет изпитваше към Амелия. Тoй влагаше емоциите си в целувката, без дори да е сигурен какво прави, но знаеше само, че искаше тя да вземе кръвта му. Искаше да я убеди, че изпитва силни чувства към нея и че маловажния факт, че тя е вампир, никак не го притесняваше, спираше или пък беше от каквото и да било значение за него. Той я харесваше такава, каквато е, с всичко в нея, дори и вампирската й студена страна. Той също имаше такава, тъй като животното в него понякога искаше да пролива кръв, щом го ядосат, затова и не виждаше нищо нередно в Амелия - нищо чудовищно.
Сет се отдръпна, поднасяйки й китката си наново, но не каза нищо, наблюдавайки единствено нейната реакция. Ако сега му откажеше, той никога повече нямаше да бъде отворен с чувствата си към нея и щеше да ги заключи, хвърляйки ключа. Беше върховната обида за един шейпшифтър, да му откажат. Сет обаче умишлено не й казваше това - искаше тя да реши, сама, без влиянието на чужди знаменатели. Изборът трябваше да е само и единствено неин. Той искаше тя сама да го избере, по собствена воля и това не беше нещо, на което Сет гледаше лековато. Искаше я. Искаше тя да е негова, но тя сама трябваше също да поиска това - Сет никога не би направил каквото и да било без съгласието й. Така че той чакаше, търпеливо, проявявайки разбиране и давайки й време да вземе решението си самостоятелно. Това беше сериозно и важно за него, но въпреки напрегнатостта, нервността и страха, обзели тялото му, по Сет не трепваше и мускулче - той просто чакаше. Чакаше Нея.

Сет се приближи и хвана лицето ѝ.  Говореше с такава увереност, че за момент и тя самата му повярва, че няма абсолютно нищо чудовищно в нея. И тогава той ѝ подаде китката си. Амелия виждаше малките пулсиращи вени и преглътна.
Той я молеше да пие от него. Случваше ѝ се за пръв път. В началото, когато тя още не познаваше "контрол", хората я молеха да не ги наранява, а не да прави точно това. Това беше невъзможно. И все пак, изражението му беше каменно. Но защо искаше подобно нещо от нея?! Не можеше да намери никакъв логичен отговор. Не виждаше връзката между това, че е вампир и неговата кръв. Но усещаше, че имаше нещо. Сет не го правеше без причина. И това нещо беше важно за него.
Сет я помоли да не му отказва и я целуна отново, но този път с огромна страст и толкова много емоции, че съзнанието ѝ за момент се замъгли напълно.
След като се отдръпна, той отново ѝ подаде китката си. За пореден път Мел се вгледа в очите му, търсейки някакви отговори или поне искаше да е сигурна, че той разбира какви ги вършат. За Бога, та тя дори не знаеше дали може да се регенерира! Но щом твърдеше, че трудно може да умре..
Русокоската обви пръстите си около ръката му и с голяма несигурност впи зъби в меката му кожа. Топлата, червена течност мигом се разля в устата ѝ, вливайки ѝ все повече енергия. Три глътки. Не повече, Амелия. Но не бяха само три. Четири. Пет ..
Отвори рязко очите си и първото, което видя или по-точно осъзна бе, че ръката му беше отпусната. Вампирката отслаби захапката си и се отдръпна. Целуна нежно мястото, като по този начин затвори раната. Страхуваше се да вдигне глава. Страхуваше се, че не се е спряла на време и го е убила. Но когато отново възвърна нормалното си състояние с радост установи, че все още чуваше сърцето му.
Погледна го. Той ѝ се усмихваше и я гледаше с толкова много нежност, любов, страст .. дори благодарност. Амелия избърса кръвта по устните си с опакото на дланта си и се усмихна половинчато.
- Вече съм твоя, нали? – прошепна, защото знаеше, че гласът ѝ все още трепери. Беше почти убедена, че това е някаква тяхна традиция, на шейпшифтърите. И искаше да разбере защо Сет я накара да го направи. Искаше да знае какво щеше да се случи между тях. Имаше толкова много въпроси, но просто не знаеше как и кога да ги зададе. Надяваше се той да ѝ обясни случилото се колкото се може по-скоро.
- Какво направих, Сет? – промълви и го прегърна. Чувстваше се виновна. Все още имаше чувството, че му е причинила болка, макар той да не показваше такива признаци.
- Болеше ли те? – попита, прокарвайки пръсти по мястото, където го беше захапала. Раната вече се беше затворила и бяха останали две малки, червеникави точици.

Сет усети зъбите й върху кожата на китката си и когато тя го ухапа, той беше благодарен за болката. Беше благодарен, че тя го беше приела по собствено желание, дори и да не го съзнаваше.
Когато Мел се дръпна, затваряйки раната му, Сет беше обзет от нежност. Усмихваше й се с любов и благодарност. Не каза нито дума, а само се наведе и постави съвсем нежна и лека целувка върху устните й. Тя го прегърна и той я притисна в прегръдката й, наслаждавайки се на усещането на тялото й срещу неговото, а аромата й го подлудяваше...
Изведнъж той я вдигна на ръце и без каквото и да е усилие я пренесе до хола, където на масичката пред дивана все още стояха двете им чаши с чай. Сет я пусна, като целуна челото й и я придърпа на дивана, като седна зад нея и я подкани да се настани между краката му. Обгръщайки талията й с ръце, отметна кичур от русата й коса и като целуна врата й, каза тихо, интимно, вече със съвсем различна нотка в гласа си
-Да, съкровище. Сега си моя. И аз съм твой.
Той се ухили, доволен от самата идея. Всъщност се чувстваше съвсем не на себе си, тъй като чувствата на еуфория и щастие съвсем не му бяха познати.
-Спокойно, Мел. Не ме заболя. И се лекувам бързо, раната щеше да заздравее за минути. Това е традиция сред моя клан, по-скоро лично наша, отколкото на всички шейпшифтъри. Партньорите до живот разменят кръвта си, обвързвайки се по този начин окончателно.
Сет нарочно не я гледаше, докато й обясняваше. А и я беше помолил само тя да пие от него, тъй като той беше обвързан с нея, но според него все още беше рано тя също да се обвърже с нея. Затова всъщност изпълни само част от традицията на групата му, като изчакваше за останалото, тъй като искаше да мине време, през което двамата да са заедно, преди да я завърши.
Сет целуна отново врата й, затягайки хватката си съвсем леко около нея. Всъщност се питаше как така тя беше започнала да значи толкова много за него за такова отрицателно време, при това без да се познават добре.
-Амелия, ще ми разкажеш ли за .. за миналото си?
Сет звучеше несигурно, тонът му леко боязлив. Не знаеше как щеше да реагира тя на въпроса му. А и знаеше, че в замяна и той щеше да трябва да сподели своето, нещо, което със сигурност нямаше желание да обсъжда, но беше наясно, че ще трябва, когато й зададе въпроса си. А и всъщност искаше тя да знае. Искаше тя да го познава. Искаше да й има доверие, както и тя на него - беше готов да се отвори, докосвайки дори някои все още чувствителни за него рани, но тя беше единствената, за която беше склонен да го стори. И щеше да го направи, ако тя го поискаше - май не беше способен да й откаже каквото и да било...


П.с.: Извинявай за забавянето

Стояха прегърнати, притиснати един в друг, когато изведнъж Сет я вдигна на ръце и я понесе към хола. Амелия обгърна врата му с ръце и за тези няколко секунди, преди отново да стъпи на земята, тя се опита да запомни аромата му.
Сет седна на дивана и тя седна мужду краката му, усещайки как ръцете му се увиват около нея и тя се отпусна. И все пак пеперудите в стомаха ѝ продължаваха да пърхат. И беше сигурна, че ако сърцето ѝ все още биеше, пулсът ѝ щеше да се ускори ужасно много, когато Сет целуна врата ѝ и дъхът му погали кожата ѝ, когато каза:
- Да, съкровище. Сега си моя. И аз съм твой.
Харесваше ѝ как звучи. Принадлежаха си и го знаеха. И никой от тях нямаше възражения що се отнасяше до този въпрос. И тогава си спомни за всички онези груби думи по адрес на любовта, които всички от лагера бяха изрекли. И всеки един от тях до болка вярваше, че вампирите не могат да обичат или да бъдат обичани. Е, щом е така, или Амелия не бе истински вампир, или Сет имаше много лошо психическо заболяване. Или може би и двете бяха истина. Но никой не можеше да отрече, че вижда, че между тях вече имаше нещо, което с всяка една изминала минута ставаше все по-голямо и по-здраво.
Той ѝ обясни за „ритуала”, който бяха направили, когато Мел бешепила от него. Но очевидно и тя трябваше да му даде от своята кръв. И щеше да го направи по всяко време. Но искаше той да го пожелае от нея. Когато сметнеше за добре. Тя щеше да чака колкото е нужно.
Усети отново устните му върху кожата си и ръцете му затегнаха прегръдката. Амелия някак успя да се извърти, така че да го гледа право в очите, а изражението ѝ беше сериозно, сякаш щеше да говори за нещо много важно.
- Искам да те предупредя за .. две неща. Първо, предполагам вече си го разбрал, но често драматизирам и понякога прекалявам, но гледам да не ми става навик. И второ .. – русокосата вампирка приближи лицето си до неговото и прошепна:
- Ще ти се наложи да свикнеш с факта, че ще те зяпам. Попринцип го правя по навик. Учили са ме да наблюдавам хората и да науча езика на тялото им. Но в този случай е и по навик, и по мое лично желание.
Мел го дари с още една целувка – в началото толкова нежна и безобидна, но постепенно стана по страстна и задълбочена. Когато се отдръпна, той я попита за миналото ѝ. Все още ѝ беше трудно да говори за това,  въпреки, че беше минало наистина много, много време. И все пак си пое въздух, преплете пръстите си с неговите и заговори бавно, вперила поглед  в сребърната си гривна, която я пазеше от слънчевите лъчи.
- При раждането ми, баща ми ме е отнел от майка ми, ограничавайки изцяло контакта ѝ с мен. Дори не ѝ е позволил да ме прегърне за пръв път .. Както и да е. Родена съм в Русия, но израстнах тук, в Ню Йорк, заедно с баща ми и тринадесетте прислужници. Разбрах, че имам брат, но се срещнах с него едва преди няколко години. На осемнадесетия ми рожден ден се скарах с баща си. Никога не бяхме комуникирали толкова много, колкото в този ден. Искаше да поема бизнеса му, но знаех, че щях да получа всичко наготово и му отказах. – блондинката спря за малко, поемайки си дълбоко въздух, след което се пресегна и взе двете чаши с вече изстиналия чай. Подаде едната на Сет, отпи солидна глътка от течността и продължи с разказа си.
- След скандала баща ми излезе, уж по работа. Но в имението имаше и една червенокоса жена, която подпали дома ми. И ми причини множество изгаряния, белезите на някои от които притежавам и до днес. Бях изпаднала в безсъзнание и се събудих отново след осем дни. Бях в Лагера – място, познато само на вампирите, където всъщност се обучават най-неопитните. Но не останах за дълго. Исках да избягам. Имаше и други, които желаеха същото. И скоро осъществихме плана си. И ето ме днес.
Завърши разказа си с крива усмивка и погледна към Сет – тези златисти очи ѝ бяха слабост. Когато я погледнеше, тя сякаш забравяше как да говори и беше способна с часове да седи и да ги гледа. Сведе поглед към чашата си с чай и я повдигна, отпивайки още една глътка.
- Е, ще ми разкажеш ли и твоето минало? – попита, отново поглеждайки го в очите.

П.с.
И аз се извинявам за същото   

След като Сет чу двете неща, за които тя искаше да го предупреди, той се разсмя - нещо, което нито се случваше често, нито можеше да се чуе от някой друг често.
Сет целуна челото на Амелия отново, като погали бузата й и каза
-Не се притеснявай. Нямам нищо против да ме зяпаш - щом си ти, не възразявам да го правиш. Колкото до драматизирането .. след като внимаваш да не ти става навик, не виждам проблем.
Той повдигна рамене. Може би бързаше да я оправдае и да се съгласи, но в неговите очи тя си беше идеална и каквото и да му кажеше самата тя или някой друг, надали щеше да промени това.
Сет я наблюдаваше, изучавайки сериозното изражение на лицето й. Тогава тя заговори за миналото си и той леко се напрегна, насочвайки цялото си внимание върху нея, докато слушаше разказа й съсредоточено. Докато тя говореше, се намръщи, а когато тя спомена пожара, очите му присветнаха заплашително - беше гневен, че някой е посмял да я нарани. Колкото до отношенията й с баща й .. съчувстваше й, но според него нещата там бяха по-сложни, особено след като единия й родител я е отнел от другия й - беше си достатъчно заплетено и така и Сет не искаше да се бърка в тема, която е твърде лична за нея, тъй като не искаше да й припомня болезнени спомени. Поклащайки глава, той я целуна, след което бавно каза
-Подозирах, че като вампир най-вероятно си преживяла много, но действително дори не предполагах колко точно много .. Съжалявам, Мел.
Ръцете му се затегнаха около нея, отчасти в опит да я утеши, отчасти и защото се беше напрегнал, след като тя беше задала Въпроса, с главно В - питаше го за миналото му. Сет си пое дъх, но не издиша. Не знаеше как да й го разкаже, а му беше трудно да говори за чичо си и без това. Преплитайки пръстите си с нейните, тялото му сковано, той заговори бавно, решавайки да започне отначало, както беше направила тя по-рано, споделяйки му нейната история.
-Бях роден сред група шейпшифтъри, до един черни пантери. Като мен. Родителите ми също бяха такива. Когато бях на 13, двамата бяха убити и чичо ми - той почти изплю думата -пое опеката за мен и аз трябваше да заживея с него, понеже е единствената ми останала роднина. Разбира се, той реши, че има правото да ме пребива за най-малкото нещо, всъщност понякога и без причина. Камшикът беше любимият му аксесоар, а той обожаваше да го използва върху мен. Две години по-късно, когато поизрастнах, той се запали по "хубавката" ми външност, както обичаше да я нарича и започна да ме продава на всеки в групата ни, който беше готов да плати цената - единствената причина да съм изключително опитен сексуално. Разбира се, когато се разбра от всички, че нямам типичните за шейпшифтър сили, с които обикновено се раждаме, нещата се влошиха. Разбираш ли, ние се раждаме със способностите да контролираме елементите - всеки шейпшифтър владее един елемент и може да го манипулира. Силата се проявява още с раждането. При мен не стана и .. е, познай как реагира чичо ми, щом ме прие в дома си и научи какъв съм "слабак", както най-често обичаше да ме нарича.
Сет се изсмя, но този път смеха му не беше като по-рано - в него нямаше нищо топло, весело или хумористично. По-скоро беше горчиво. Усещайки, че е стиснал ръцете си в юмруци, Сет побърза да ги отпусне, въпреки че тялото му си остана напрегнато и без да каже и дума повече, отпи от чая си.

В стаята беше сравнително тъмно, беше осветявана само от телевизора. Даваха някакъв екшън филм и светлините от ефектите в него хвърляха все някаква светлина върху лицата им. А Амелия имаше чувството, че този момент беше като изваден от филм – двамата, седящи един срещу друг, с преплетени пръсти и всеки поглед, който си разменяха, бе изпълнен с любов.
И все пак, онази ядна искрица, която се появи в очите му, когато Мел спомена за пожара, не остана незабелязано от нея, но реши да не го прави на въпрос.
Не можеше да повярва на това, което чу. И в известна степен съжали, че бяха подхванали тази тема. Не искаше да си развалят настроението за минали събития, но в крайна сметка все някога трябваше да разкажат по нещо от миналото си. Оказваше се, че и двамата бяха преживели достатъчно. Бяха запознати и с лошата страна на живота още в ранни години.
Слушаше го внимателно, но на финала вече главата ѝ бе отпусната надолу, а влажната ѝ коса падаше като някакъв воал около лицето ѝ. Не знаеше за него, но тя беше вбесена. Що за извратено създание би сторило подобно нещо на собствения си племенник!? Искаше ѝ се да отиде и да го намери и да го убие бавно и мъчително.
- Никой не може да се държи по подобен начин с моето момче.. – гласът ѝ беше дрезгав, а ръцете ѝ бяха свити в юмруци; усещаше как ноктите ѝ се впиват в кожата, но това сякаш ѝ помогна да преглътне гнева си. Вдигна глава и погледна към Сет, но ядосаното ѝ изражение вече беше заменено от една широка усмивка, която се беше лепнала на лицето ѝ.
- Добре, хайде да сменим темата, какво ще кажеш? – попита и съвсем нежно започна да чертае някакви фигурки по гърдите му. Изведнъж спря за секунда, но после отново се върна към заниманието си.
- Казваш, че си много опитен сексуално, а? – подсмихна се дяволито и повдигна вежди. – Сега хвалиш ли се или .. ?
Искаше да избухне в истеричен смях, но за да успее да се сдържи захапа едното от кокалчетата на ръката си. Погледна го и златистите му очи я пронизваха. Имаше чувството, че ако си освободи въображението, като нищо можеше да определи очите му като море от злато, а Мел всеки път потъваше в него.

Сет усети гнева й и беше благодарен за него, но не искаше тя да се разстройва. Да, миналото беше част и от двамата, но си оставаше именно това - поредица от изминали събития. А за Сет най-важно беше настоящето - да е тук, с нея, да я усеща срещу себе си в прегръдките си, да чува гласа й .. Това му беше достатъчно. Усмихвайки се едва едва, той кимна на предложението й да сменят темата.
-Съгласен съм - каза, като се пресегна и отметна с нежност назад кичур от косата й -Но се радвам, че сподели с мен. Че ми позволяваш да те опозная.
Той й се усмихна, стисвайки леко ръката й в своята уверително, а след като чу следващите й думи, се разсмя. Отново. Ако някой, познаващ Сет преди той да срещне Амелия, го видеше сега, то този някой вероятно надали би повярвал на очите си - той беше коренно различен. Смееше се, усмихваше се, докосваше .. и не беше дръпнат като преди. Ако Амелия познаваше старото му, истинско и студено "Аз", то би разбрала каква огромна разлика имаше между държанието на Сет към нея и държанието му с всички други. Но тя не знаеше и нямаше как да види колко точно огромно влияние оказваше тя върху затвореното, дръпнато студено момче, което представляваше Сет само допреди ден.
Накланяйки глава леко на една страна, той доби самоуверено изражение и като й смигна, каза наперено
-Бейби, нямаш си и представа.
След което й се ухили, погали бузата й с опакото на ръката си и се наведе, устните му покривайки нейните отново. Целувката беше страстна, изпълнена с чувства и продължителна, а когато Сет с известни усилия успя да се отдръпне, дишането му беше учестено и сърцето му биеше вероятно със сто удара в минута. Момчето целуна челото й, за да си даде време да се успокои и да си наложи контрол, като сякаш просто не можеше да се спре обаче да я докосва, целува .. просто не можеше да се отдели от нея.
Прозявайки се, Сет я гледаше и като се подсмихна, добави
-И като заговорихме за това .. не си ли любопитна къде ще спиш? Май трябва да ти покажа къде точно е леглото ми, след като не познаваш апартамента.
Той се усмихна, гледайки я с нежност, тона му развеселен, понеже двамата просто се закачаха и Сет беше наясно, че тя ще заеме стаята му за гости, а той ще се върне в своята. Освен това все пак имаше основателна причина да го прави - не беше споделял леглото си с абсолютно никой досега, за нещо друго освен секс. Все пак, още си спомняше писъците на една от малкото жени, с които спеше от време на време, при това през отдалечени периоди от време, когато по случайност Сет се беше унесъл, докато все още беше с нея и се беше върнал към животинската си форма. Знаейки, че това отблъскваше другите, той спеше сам - винаги и без изключения.
Устоявайки на импулса си отново да я грабне в прегръдките си, носейки я на ръце, Сет се изправи от дивана, все така държейки ръката й и каза
-Хайде, ще ти покажа стаята за гости. Леглото е доста удобно, макар да не съм го изпробвал лично, де. Надявам се да ти е удобно и да ти хареса. 
Той й се усмихна, като целуна бузата й и водейки я за ръка, се отправи нагоре по стълбите.

Харесваше ѝ да чува смеха му. И да вижда усмивката му. Някак се успокояваше и отпускаше, когато го виждаше щастлив. И все пак имаше чувството, че го познава от цяла вечност. И сякаш тези чувства се бяха заформяли със седмици, месеци, а не за едва два дни. Явно това беше любовта от пръв поглед.
- Бейби, нямаш си и представа. – каза Сет със самоуверено изражение и ако Мел все още беше онова безсрамно, ненаситно същество, което за щастие го нямаше от доста години, вероятно щеше да му се нахвърли, молейки го за демонстрация. Наистина се отвращаваше от тези нейни минали действия, но с годините, рано или късно, се осъзнаваш и взимаш живота си в ръце.
Сет за пореден път я целуна, а Мел просто не искаше тази целувка да свършва. Колкото и да си мислеше, че една целувка бе идеална, сякаш следващите бяха все по-перфектни и разбуждаха пеперудите в стомаха ѝ. И когато той се отдръпна, Амелия някак успя да се пребори с нарастващото желание да го притегли отново към себе си.
И тогава, след като се прозя, момчето предложи да ѝ покаже къде ще прекара нощта. На нея не ѝ се спеше, но пък кога ли изобщо можеше да почувства умора с тези огромни количества кофеин, които приемаше на ден. Изправи се, а след него и Ами и той я поведе през хола и нагоре по стълбите. Стараеше се да запомня всичко, което види, за да може да се върне поне в хола, ако случайно не можеше да заспи. Или по-точно, когато със сигурност установеше, че няма да заспи.
Минаха покрай една стая, чиято врата бе открехната и Мел видя леко разхвърляното легло, хавлиената кърпа, метната върху него, а от стаята се носеше аромата на същия парфюм, с който беше и Сет в момента. Това явно бе неговата стая. Беше добре да го запомни.
Няколко метра след нея, Сет спря пред една от вратите и я отвори. Мел направи няколко крачки и понечи да светне лампата, но се отказа при вида на огромния прозорец, който гледаше към града.
- Невероятно е! – слисано и възхитено прошепна и отиде до прозореца. В такива моменти просто съжаляваше, че не носи със себе си тетрадката си и някакви моливи, за да прерисува това, което виждаше.
Обърна се към Сет и се приближи към него, гледайки го умолително.
- Остани още малко, моля те.. Само още няколко минути. Знам, че си уморен, но ..
„.. не искам да се отделям от теб” довърши на ум, но реши да не казва нищо.

Тя беше толкова сладка. Очарователна.
Сет наблюдаваше променящите се изражения на Амелия, когато в първия момент оглеждаше стаята, а след това и когато видя гледката от прозореца, гледащ към града. И понеже апартамента му беше на последния етаж и се намираха високо, изгледа наистина си струваше. Само че на Сет му беше по-интересно да гледа Мел, а не през прозореца. Сет черпеше странна радост от насладата й, докато наблюдаваше ентусиазма й, породен от изгледа на стаята. Той се усмихваше, отчасти доволно, че беше избрал именно тази стая за нея, отчасти и с нежност, защото просто не можеше да откъсне очи от нея - явно не само тя имаше навика да "зяпа", или може би Сет просто го развиваше в момента, прихващайки го от нея. Нещо, за което той нямаше ни най малко против.
Чувайки молбата й да остане, той прикри радостта си от това, че тя не искаше да го остави и му трябваше известно време, за да се овладее, преди да проговори
-За теб, бих останал дори и ако съм смъртно уморен. Хайде, ела.
Той я придърпа със себе си към леглото и двамата се излегнаха, тя в прегръдките му и той обгърнал ръцете си около нея. Галеше съвсем леко кожата по ръката й, докато двамата мълчаха, но тишината помежду им беше някак удобна и отпускаше Сет дотолкова, че той буквално трябваше да се бори, за да не се унесе и да й изкара акъла - последното нещо, което искаше да прави в момента. Преглъщайки, той примига, за да се разсъни. Действително не го съзнаваше, но го беше страх, че ще я изплаши. Вярно, тя го беше видяла като пантера, но това беше от разстояние, а и в гората - естествената среда на всички животни. Ако го видеше сега, при това толкова близо, докосвайки я, при това и в легло - място, което несъмнено беше за хора, не за нещо с лапи, тя със сигурност щеше да го отблъсне. А той се страхуваше, че ще я прогони и ако се случеше това, то в такъв случай той не знаеше какво щеше да прави. Не искаше да е без нея. Не можеше.
Преглъщайки, Сет съвсем внимателно, бавно и тихо сведе глава, за да я погледне, облегната на гърдите му. Амелия беше затворила очи и макар той да усети, че тя не спи, то сега му се стори най-удачният момент да я остави, за да може тя да се унесе и окончателно да заспи, без присъствието му да я притеснява. Той искаше тя да си почине и да се наспи. Движейки се бавно, се измъкна изпод нея, стъпвайки безшумно и като я зави с грижа, се отправи към вратата, затваряйки я след себе си. С тихи стъпки закрачи надолу по коридора, затваряйки се в своята стая. Сет се преоблече  бързо, нахлузвайки единствено долнището на пижамата си и остана гол до кръста - все пак, нямаше особено значение с какво точно спеше, тъй като когато беше пантера, дрехите не му бяха необходими. Пъхайки се в своето легло, остави чаршафа на нивото на кръста си, както обичаше, и затвори очи, приготвяйки се за сън, който обаче не идваше и го оставяше в човешката му форма. Апартамента беше тих, но когато Сет сякаш дочу стъпки, надигна глава от възглавницата. Огледа се, погледа му шарещ в тъмнината, докато беше наострил слуха си, ослушвайки се. Когато не чу нищо повече, реши, че му се е сторило и отново се отпусна в леглото, затваряйки очи, като чакаше съня да го обземе.

Харесваше ѝ да е в прегръдките му. Харесваше ѝ усещането, което имаше докато ръката му нежно галеше кожата ѝ. Лежеше, притворила очи и наблюдаваше как гърдите му бавно се повдигаха и спускаха, и така отново и отново. И ставаше все по-спокойна. Не усети кога очите ѝ се затвориха плътно. И изобщо не разбра кога Сет е станал от леглото, завивайки я, и излязал от стаята.
Всичко се повтаряше. Отново беше заобиколена от гъстия, черен дим. Отново горещите езици на пламъците се опитваха да се доберат до нея. А тя не виждаше изход. Задушаваше се. Не знаеше какво да прави. И в следващия момент, едно мигване разлика, и тя стоеше на една зелена поляна, а в краката ѝ – тялото на баща ѝ. Когато се огледа, забеляза и телата на прислужниците, разпилени наоколо. И някакви гласове не спираха да повтарят:  „Убийца! Ти ги уби! Нещастница!”. А Мел падна на колене до изгорелия труп на баща си, и се хвана за главата, клатейки я отрицателно.
- Не, не бях аз! Не бях аз! – крещеше русокоската и ..
.. се събуди. Отново обляна в сълзи. Завивката се преплиташе с чаршафите, а възглавницата дори не беше върху леглото. Изправи се в седнало положение и си пое дълбоко въздух няколко пъти докато се успокои напълно и върне нормалното си дишане. След като след няколко минути успя да го постигне, стана и се опита да приведе леглото в норвален вид и накрая отново се отпусна на възглавниците, гледайки в тавана. Не, че гледаше нещо специално; просто премисляше случилото се досега. Смахнатата им среща в телефонната бутка, спринта под дъжда, разговорите, целувките, обвързването .. Все още не разбираше особено много, но предполагаше, че просто е уморена и мозъка ѝ започваше да се предава.
По навик посегна към дясната си китка, докосвайки студената повърхност на сребърната гривна и издиша облекчено. Откакто веднъж беше изгубила подобна гривна се притесняваше много. Все пак от този предмет зависеше живота ѝ. Буквално.
Знаеше, че няма да може да заспи отново. Не искаше. Или отново трябваше да си причини болка. Лекарите бяха казали, че с времето ще забрави миналото и кошмарите щяха да спрат да я преследват. Но колко още трябваше да чака? За пореден път стана от леглото и тихо отвори вратата на стаята. Мина по коридора и слезе по стълбите, насочвайки се към хола. Телевизора все още работеше. Амелия се приближи до масата и след кратък оглед намери черния пластмасов предмет, чрез който загаси телевизора. Сега помещението бе обвито изцяло в мрак. Русокоската седна на дивана и си спомни за момента, когато Сет я беше прегърнал през талията и я целуваше по врата. Усети, че се усмихва и това я накара да се усмихне още по-широко. Той вече ѝ беше слабост. И тя не можеше да е дълго без него. За Бога, бяха разделени от може би половин час, а тя жадуваше да отиде при него и отново да бъде в прегръдките му. Да усеща тялото му близо до своето и устните му върху нейните.
Мел се изправи и с бързи крачки излезе от хола, изкачвайки стълбите и застана пред вратата, зад която беше неговата стая. Но какво правеше?! Нима наистина щеше да го помоли да остане при него? Сигурно се беше побъркала. Сет имаше нужда от почивка, а тя не спираше да му досажда. Отпусна ръката си, с която смяташе да почука по вратата и отстъпи крачка назад. Тъкмо смяташе да се върне в стаята за гости, където всъщност трябваше да бъде, когато вратата се отвори рязко и пред нея застана Сет, облечен само с долнище на пижама. Мел си пое рязко въздух и просто забрави да издиша при гледката на тялото му.
- Аз .. Съжалявам.. Събудих те, нали? Естествено, че съм те събудила. Иначе нямаше да седиш сега тук, пред мен, полугол .. Наистина, не исках да те събуждам. Много съжалявам, Сет. Аз .. Имах кошмари и си помислих, че .. Но сега като се замисля, това е много нахално и нетактично от моя страна, така че ще те оставям да поспиш.
Говореше бързо и дори не беше сигурна, че Сет разбира какво му говори, и гледаше към пода засрамено. Не смееше да го погледне.
- Наистина съжалявам. Лека нощ. – промълви и се завъртя на пети тръгвайки към стаята за гости и точно когато хвана бравата, чу Сет да произнася името ѝ..

Сет като че ли просто не се унасяше. Не разбираше защо съня не идваше, след като беше изморен и усещаше, че има нужда да поспи. Въртеше се в леглото, като накрая реши да пусне музика за фон, тъй като незнайно защо тишината му пречеше. Надяваше се мелодията да му помогне да се унесе. Сет дори не съзнаваше, че не заспива, защото е нервен, тъй като буквално усещаше Амелия в дома си, сякаш тя се намираше на не повече от няколко сантиметра от него, вместо в другия край на коридора, зад затворена врата.
Сет въздъхна и зарови ръка в косата си, раздразнен. Спря музиката и продължи да се върти в леглото. Не разбираше защо не можеше да заспи - беше ли, защото си припомни миналото по-рано, докато го разказваше на Мел?
Горкия Сет - дори не подозираше колко е далеч от истината.
Вдигайки рязко глава от възглавницата, този път Сет беше сигурен, че чу стъпки. Нямаше кой друг да е, освен Амелия, като този път дочу как стъпките спират пред вратата му. Тишина. Сет чакаше тя да почука, тъй като тя очевидно се нуждаеше от нещо. Когато обаче това не стана, той се озадачи - беше ли я срам да поиска, каквото й трябваше? Сет беше домакин, щеше да й осигури нужното - защо тогава тя се колебаеше? А може би имаше нужда от кръв? Не, той й беше дал от своята същата вечер, нямаше как да е това. Макар че тя не беше пила много, а той не знаеше какво количество точно й е нужно, за да утоли жаждата. Само че беше готов да й го осигури, разбира се.
Изправяйки се, Сет прекоси стаята за отрицателно време с премерени, бързи крачки. Тишината сякаш беше оглушителна и когато той рязко отвори вратата си и намери Амелия там, както беше и очаквал, не каза нищо и просто я наблюдаваше. Чакаше тя да му каже сама какво й трябва, за да й го даде. Когато тя обаче се засрами, Сет помисли, че това беше едновременно и очарователно, и странно. Разбира се, тя побърза да се оттегли към своята стая, засрамена.
-Амелия - намирайки гласа си, който незнайно защо беше изгубил досега, Сет наклони глава на една страна, проумявайки какво й трябва -не се притеснявай да го кажеш, скъпа. Ако ти трябва кръв, ще ти я дам. А щом имаш нужда да не спиш сама тази вечер, ще ти дам и това. Ще ти дам всичко, от което се нуждаеш. Трябва само да ме помолиш.
Той й се усмихна, като бързо се приближи към нея и хвана ръката й, водейки я към стаята за гости, която беше нейна. Вече се беше примирил, че няма да спи тази вечер, тъй като и без това не успяваше да се унесе, та най-малкото можеше да й помогне поне тя да получи хубав, здрав сън, от който беше очевидно в момента, че има нужда. Сет нямаше да спи, тъй като леглото в тази стая му беше чуждо, а той не се унасяше в друго, освен в неговото си легло, което лично беше избрал и поръчал. Затваряйки вратата на стаята, Сет подкани Мел да легне и като отвори един от шкафовете, извади оттам бяла тениска, която навлече. Не беше от тези, които обикновено носеше, но гардероба в стаята беше зареден, за всеки случай.
Сет пристъпи към леглото, като легна и придърпа Амелия към себе си. Обгърна ръцете си около нея, усещайки как тя се отпусна на гърдите му и започна да гали кожата й, както правеше и по-рано, чакайки търпеливо тя да се унесе, само че този път нямаше да я остави и щеше да остане, за да се увери, че тя няма да се буди повече през нощта и ще си отпочине както трябва, без съня й да бъде прекъсван. Този път не му беше никак трудно да остане буден - нямаше начин да се унесе, след като не беше успял в собственото си легло, а и опасението, че ще заспи и ще я уплаши, особено докато тя спи, беше твърде голямо и със сигурност нямаше как да му позволи да се унесе.
Сет продължи да гали Мел по рамото, описвайки съвсем малки кръгове с пръсти, съвсем нежно. Усмихваше се и докато се взираше в нищото, отпуснал се, се наведе и нежно я целуна по главата, очаквайки тя да заспи наново.