James Mihalevsky / Vampire / looks 23

(по избор ;р)

*Преди повече от 300 години*
 

-Нее! Бягай!

Те идваха. Беше неизбежно и той не можеше да ги спре. Джей стискаше ръката й, но вместо това тя дърпаше него напред, а не обратното. Беше толкова млада .. та той съвсем наскоро я беше превърнал, по дяволите. И сега трябваше да плати цената за постъпката си – семейството му нямаше да пренебрегне така лесно факта, че е създал нов вампир, правейки я тяхна отговорност. Те нямаше да му простят, че ги е изложил на опасност хората да ги разкрият, тъй като една млада вампирка беше неконтролируема и лесно можеше да ги издаде. Обикновено решението да се включи нов член към семейството им се обмисляше с десетилетия, и ако накрая изобщо се осъществеше, то беше правено внимателно, тайно и на безлюдно, отдалечено място. Джеймс обаче беше пренебрегнал всичко това, а да си член на семейство вампири си имаше своите последствия. Виждайки, че я забавя, той бързо осъзна, че тази вечер щеше да се наложи да ги понесе, сам. Трябваше да я пусне. Спирайки се, откъсна ръката си от нейната.

-Какво правиш? Хайде, побързай – трябва да се измъкнем оттук колкото се може по-бързо.

-Не. – клатейки глава, той я гледаше съсредоточено, запомняйки всяка нейна черта, всеки косъм и сантиметър от красивото лице. Той я обичаше – именно затова и я беше спасил. След всичките си години съществуване, се беше влюбил във вечерята си. И колко жалко беше това, по дяволите? А тя... тя не знаеше за чувствата му, а и все още гледаше на него само като на „Господаря” си. Или един от тях.

-Само ще те забавя. Сега си по-бърза. Върви. Отдавна си заслужи свободата.

Той я тласна леко, нежно, но твърдо напред и се обърна към приближаващите ги гласове. Знаеше какво го чака, но беше готов за това. Щеше да си носи последиците – винаги го беше правил и още когато реши да я спаси, предотвратявайки смъртта й, знаеше че това можеше да се случи и беше наясно с решението си. Джей не беше от мекушавите, все пак.

Отне му известно време, докато двамата спореха и тя отказваше да го остави. В очите й се виждаха сълзи, благодарност, съжаление и тъга. И той се радваше, че те бяха за него, но за съжаление тя трябваше да върви – беше го подразнило, че докато я убеди да тръгне, губеше ценни мигове, през които да бяга и да увеличи възможно най-много разстоянието между нея и преследвачите им.

Косата й се вееше, когато тя възобнови тичането си, но той остана на място. Отдалечаващият й се силует  беше последното, което видя, преди оковите да се стегнат около него и той да изгуби съзнание, всичко около него потъвайки в мрак.

 
*В наши дни*


Джей рязко се събуди, оковите стягащи китките му. Мъчението продължаваше, тъй като той не знаеше колко време беше минало, откакто го караше без кръв – струваше му се цяла вечност. Слаб и измъчен, той се задърпа, като за негова огромна изненада оковите се отключиха, падайки в краката му. Изглеждаха ръждясали и стари. Това го учуди още повече и той недоумяваше, но не се поколеба и много бавно се придвижваше към изхода на килията, в която беше затворен вече толкова време. Какво беше ставало? Как така никой не пазеше входа на затвора му – къде бяха пазачите?

Озовавайки се навън, Джей се огледа и с изумление видя, че това, което преди беше представлявало дома на семейството му, сега беше жалки руини, пусти и сякаш едва крепейки се да не рухнат всеки момент. Той смръщи вежди – какво се беше случило?
 

*2 месеца по-късно*
 

Трябваше му известно време, за да свикне със съвсем новия свят, в който се намираше. Нямаше никаква представа какво се беше случило, нито пък къде беше семейството му сега, но Джеймс се радваше на свободата си и най-вече на прясната кръв, с която отново се хранеше. Местеше се от място на място и дори не помнеше кой град точно беше този, в който се намираше в момента. Поглеждайки документите с име, пол и дата на раждане, видя на тях написано Ню Йорк. Странно. Поклащайки глава, Джей захвърли жертвата си в края на малката уличка – все пак не го интересуваше особено името на града. Сега той отново беше студен, сам. Защото мислеше, че тя беше мъртва. И не го интересуваше нищо повече. Беше го било грижа само за един човек, и нея вече я нямаше. Защо тогава да го интересува каквото и да било? Което пък беше грешка – ако само можеше да предвиди, че в града го чака една неочаквана среща с една определена жена от миналото му, той надали би пренебрегнал така лесно обстоятелствата и самото име на града, в който беше пристигнал неотдавна...