По пътеките

Още с отварянето на очите си, Амелия забеляза жълтеникавата бележка, пъхната под телефона ѝ, върху която беше написано нещо. Протегна ръка и взе листчето, а погледа ѝ се плъзна по думите. Позна почерка. Толкова криво пишеше само чичо ѝ.

„Обади ми се, когато се събудиш.
Има още един вампир в града. Името му е Джеймс.
Искам да се погрижиш за него.
Чичо Ейдън”

Взе телефона и проведе кратък телефонен разговор. Разговор беше силно казано – основно спореше за решението му точно тя да се занимава с новия. Но според него, той щял бързо да се превърне в опасност за обществото, ако някой не предприеме нещо. Добрее, значи днес беше ден на опознаването.
Стана от леглото и започна да се облича, внимавайки да не настъпи някой от крайниците на кучето, което, както винаги, се беше размазало в центъра на стаята ѝ и отказваше да мръдне. Скоро напусна апартамента. Топлият вятър развяваше русите ѝ къдрици. Мина през всички главни улици, обиколи и по-малките.
Честно казано, отне ѝ доста време за да го намери. Беше се припознала на няколко пъти, но в крайна сметка, след като реши да потърси и в покрайнините на града, го откри – сред планинските пътеки. Не се случваше някой нюйоркчанин да предпочете спокойствието на природата, пред постоянния поток от хора в града. Личеше си, че не беше тукашен.
- Джеймс! – извика изведнъж и въздъхна облекчено, когато той се обърна. Отговаряше точно на описанието. А и се усещаше, че е вампир. Или само тя го усещаше. Забърза крачка и когато стигна до него се опита бързо да нормализира дишането си.
- Боже, представа си нямаш колко си труден за откриване! – възкликна и се засмя. Сетне осъзна, че той всъщност не я познава и протегна ръка. – Името ми е Амелия.

Явно някой не беше в добро настроение днес или просто не му бе до запознанства. Ръката ѝ остана да виси във въздуха още няколко секунди и след като Джеймс така и не я пое, Мел я отпусна отново до тялото си. По лицето му за секунда пробяга някаква емоция – изненада. Добре, може би се беше държала малко странно, но не му мислеше лошото и все се надяваше това да си проличи. Все пак, ако имаше някакви лоши мисли в съзнанието си, изобщо нямаше да бъде тук. Но ясно можеше да си спомни първият ден, когато дойде в Америка. Не знаеше какво да прави, как да се държи, кое е правилно и кое не. И затова ценеше високо факта, че още тогава се запозна с Амели. Друго си беше да имаш някой, на когото да се опреш в труден момент. Така че, сега нямаше нищо против да му помогне да се впише в обстановката.
- Че защо си ме търсила?За какво ти е един вампир,който нищо не знае?
Пое си дълбоко въздух и се загледа в далечината зад него. Въпреки, че можеше да усети, че наоколо няма никого, Амелия не можеше или по-скоро се притесняваше да говори свободно по тази тема. Защото дори тя не беше особено сигурна в това, което беше чувала или чела в старите книги. Но щом той толкова искаше да знае, тя щеше да му каже само това, от което никой от тях не би могъл да си навлече проблеми на главата.
- Нищо не искам от теб, Джеймс. Виж, Ню Йорк е голям град, но има хора, които могат да разберат всичко за един човек, стига да е на територията на града и стига да представлява някакъв интерес за тях. Някои от тях знаят за съществуването ни. Но го пазят в тайна, поне докато всички свръхестествени същества прикриват вида си и не всяват паника в простосмъртните.
Пое си въздух и спря за момент, оглеждайки се. Чуваше птичите песни, които от време на време биваха заглушавани от шумоленето на дърветата под въздействието на порива на вятъра. Посегна към дясната си китка и притеснено започна да си играе със сребърната си гривна. Преглътна, прокашля се и заговори отново:
- Преди години, когато се появеше вампир, те го пращаха в лагер, в който го обучаваха. Но за щастие, вече не е така. Или поне вампирите вече намират начин да не се озоват там. Както и да е .. Човек от семейството ми е част от тези хора. Не знам как, но са разбрали за теб, че си в града. И поискаха от мен да ти помогна да се приспособиш по-бързо. Това е.
Накрая сви рамене и се усмихна. Зачака да види каква ще е реакцията му – сигурно щеше да си помисли, че тя говори пълни глупости или може би, че се опитва да му навреди. И все пак, щеше да е хубаво да има що-годе добри отношения с някой вампир. Освен брат ѝ и братовчедките ѝ, с които наскоро се видя, не познаваше други вампири в Ню Йорк. Сега прибавяше и Джеймс в списъка. Но тепърва предстоеше да разбере дали щяха да си бъдат приятели или врагове. Зависеше изцяло от него.

Мел се наведе и взе един камък от земята и с нежни движения започна да премахва пръстта от гладката повърхност. След което започна да го върти между пръстите си, мислейки какво да му отговори. От време на време вдигаше поглед от камъка и поглеждаше към Джеймс, който се стараеше да не показва никакви емоции, но после отново се заглеждаше в студения, сив предмет в ръцете ѝ. Накрая си пое въздух вдигна глава и захвърли камъка надалеч. Изтупа ръцете си и впери поглед в светлокосия младеж.
- Това е Ню Йорк, Джеймс. Тук никой не живее правилно. Днешните хора съсипват всичко, до което се докоснат. Съсипват и себе си, но не го осъзнават – мислят си, че могат да правят каквото си поискат; живеят само веднъж. – преглътна и вдигна поглед към черната птица над главите им, която грачеше зловещо. - Мога да те науча да се защитаваш, мога да те науча на контрол, мога да ти покажа как да бъдеш истински американец, макар, че аз самата не съм от тук, но посветих достатъчно време на това да ги изучавам. Но не мога да те науча да живееш. И все пак, единственото, което мога да направя е да ти помогна с каквото мога, пък ти сам решавай как да живееш.
Не можеше да му поставя някакви идеали, по които да живее. Той все пак беше вампир и беше също толкова независим, колкото останалите. Можеше да вземе решението да „изключи” емоциите си. И тя нямаше правото да го спира. Мел  просто щеше да го разведе из града, да му помогне да си намери жилище и стабилна работа, ако все още нямаше и да отговори на въпросите му, ако изобщо имаше такива. И това е. Ако той пожелаеше щяха да поддържат някакви добри приятелски отношения, или просто щяха да игнорират другия, сякаш никога през живота си не са се виждали.