two days in the 'bright' future of christin and tianna;

by **christin.** Сря Юли 16, 2014 8:32 pm

I don't ever wanna let you down
I don't ever wanna leave this town
'Cause after all
This city never sleeps at night

It's time to begin, isn't it?
I get a little bit bigger, but then I'll admit
I'm just the same as I was
Now don't you understand
That I'm never changing who I am

Имаше нужда да остане за малко сама. Сама със себе си, сам с мислите си. Не че в по-голямата част от времето си не бе сама, но искаше нещо различно. Да лежи в леглото си, нямайки възможността да заспи и да си почине поне малко, беше по-лошо дори и от самотата през деня. Сякаш четирите стени, от които беше обградена, я задушаваха, притискаха я. Сякаш завивките, макар и леки като перце, щяха да я смажат с тежестта си. Да не би да започваше да полудява?
Завъртя се за пореден път в леглото си. Топлина и задух се усещаха във въздуха, дори при отворен прозорец, макар и да минаваше полунощ. Може би и самата Кристин бе прекалено напрегната и това допълнително я затопляше и притискаше, не се знаеше. Единственото, което бе известно на брюнетката, бе това, че не можеше да продължава все така.
След поредната уморена въздишка, момичето стана внезапно от леглото си, при което завивките се разпръснаха всички посоки. Отиде до гардероба по спомен, тъй като не виждаше абсолютно нищо, макар че очите му бяха свикнали с тъмнината. Първите няколко секунди не направи нищо. Постоя загледана право напред, а след това се подпря се на крилата на гардероба. Без да се замисля дори, извади дънки и някаква блуза, взе телефона си и ключовете, и най-накрая излезе на чист въздух.
И в действителност, въздухът бе толкова натежал от знойната горещина, разстилаща се над земята посред юли месец, че всичко бе тихо, замряло. Не се виждаше жива душа по улиците. Задухът се усещаше и пречеше на всеки да диша, а и явно да върви. Не че очакваше да срещне минувачи посред нощ, но няма значение.
Апългейт вървеше безцелно напред и се чудеше къде да отиде. Не знаеше. А и и' беше все тая. Където и да отидеше, каквото и да направеше, беше и' все тая, само да беше далеч от онази къща, от онази стая, която чувстваше като собствен затвор в този момент. Единственото, което искаше, бе да се разсее малко, да забрави за малко, да премахне невероятната топлина, която се бе напластила в тялото и'. А това си бе малко трудно, предвид горещината, която се бе просмукала навсякъде. Дори асфалта бе нажежен.
Незнайно как безцелният и' път я отведе до парка. Огледа се наоколо, но обстановката не и' се видя позната. Може и да не беше идвала в тази част преди.
Продължи със своето бавно, безцелно и хаотично разхождане, като се наслаждаваше на всяка глътка въздух, който поемаше. Лекият трепет на вятъра я разхлаждаше. Стана и' малко по-добре. Но въпреки това, след няколко минути сметна, че наистина започна да полудява. В близката далечина зениците му ясно долавяха очертанията на човешка фигура. Дали бе възможно да е човек в този час? Не можеше да прецени, не можеше да каже. Затова, въпреки че всичко в нея крещеше да остане на мястото си, противно на здравия си разум, Кристин забърза крачка. Беше толкова въодушевена, искаше да разбере кой е човекът пред нея и защо се скита в късен час.
Не след дълго успя да настигне момичето - щом имаше дълга коса, логично бе да бъде момиче. Ала не се престрашаваше да я заговори. Защо бе бъзлива, при положение, че нещо и' подсказваше да я повика. Нали уж слушаше себе си, сега какво щеше да стане? Да чака момичето да усети присъствието и' и да се обърне тя? Всъщност, това никак не бе лоша идея.