I look and stare so deep in your eyes, I touch on you more and more every time, When you leave I'm begging you not to go,

За повечето хора с изгряването на луната настъпваше времето за купони. Но не и за Джейс. Той не беше от типа хора, които излизаха нощ след нощ, търсейки удоволетворение от безцелно пропиляното си време. Разбира се, при него също имаше изключения.
Петнадесетина човека се бяха наредили на опашка пред най-популярния клуб в града. Трябваше дълго да се чака, за да се влеза вътре,особено в събота, а на опашката не беше кой знае колко интересно. Охраниелите бяха строги и се нахвърляха срещу всеки, който им изглеждаше като потенциален смутител на реда. Джейс се отегчаваше и изнервяще, когато му се налагаше да чака дълго време, тъй като търпението беше непознат за него добродетел. Той заобиколи тълпата и се насочи към входа, където двама от охранителите имаха нещастието да го спрат. Джейс се опита да запази самообладание, което не му бе присъщо, особено в такива ситуации. Не искаше да му се налага да използва способностите си върху двамата мъжаги, които бяха няколко пъти по-големи по размер от него, затова извади банкнота от 100$ и лесно разреши проблемите си. На него не му се налагаше да се тревожи за пари, тъй като имаше собствен бизнес, който беше доста успешен, а и като демон се възползваше от някои привилегии.
Вътре в клуба беше задимено и задушно. Цветните светлини танцуваха над дансинга, превръщайки го в многоцветен вълшебен свят, обагрен в синьо и наситено зелено, яркорозово и златисто. Момичетата отмятаха дългите си коси, момчетата поклащаха бедрата си, а лицата им лъщяха от пот. Те буквално кипяха от жизненост и така преливаха от енергия, че свят му се завиваше. Той сви презрително устни. Те не подозираха какво късметлии са. Не знаеха какво е да пребиваваш в света на мъртвите, където слънцето виси уморено на небето като изгорял въглен. Техният живот гореше силно като пламъка на свещта и...можеше лесно да бъде угасен.
Джейс стисна ръце в юмруци и запристъпва към дансинга. Очите му светкавично бързо преминаваха през лицата на всички дами в клуба, докато набелязваха поредната жертва и...може би забавление за дългата нощ, която му предстоеше. Сред множеството той забеляза едно определено момиче. Тя беше прекалено красива, за да бъде човек – дълга коса със златни къдрици, изящно тяло и предизвикателно облекло. Устата му се напълни със слюнка, докато се приближаваше към нея. Винаги беше лесно. Той усещаше как силата на угасващия живот минава през вените му като огън. Хората бяха толкова глупави. Притежаваха нещо толкова ценно, а от тях се изискваше единствено да го пазят. А те пропиляваха живота си за пари, пакетчета прах и чаровната усмивка на някой непознат. Момичето се очертаваше като бледо привидение на фона на стелещия се дим. Той бавно пристъпи към нея, кожата му настръхна от близостта й. Усети нейната смъртност, сладкия аромат на поквара. Дланта му докосна рамото й и с едно рязко движение, Джейс завъртя момичето към себе си.

- Амелия? – изненадано попита той, като гласът му загуби твърдостта си. Не беше очаквал да види именно нея, но трябваше да признае, че тя не беше загубила и частица от чара си.

Вървеше бавно по слабо осветения тротоар и придържаше до ухото си тънкия, бял телефон. Сестра ѝ отново се беше скарала с гаджето си и както винаги, трябваше да излее мъката си върху някой. Постепенно тази мъка преминаваше нервни сривове, примесени с истерични крясъци. Но в крайна сметка Амелия все намираше начин да я накара да се засмее и да мисли за нещо коренно различно от любовните драми.
Беше се насочила към един от най-популярните барове в Ню Йорк. Но когато сви зад ъгъла се натъкна на километрична опашка от тийнейджъри, които чакаха там сигурно от часове. Престори се, че не забелязва този факт и още докато вървеше срещу изцяло в черно облечените мъже с размерите на гардероб, в очите ѝ проблесна малка, едва забележима искрица, която принуди охранителите да се отместят от входа. Амелия не обичаше да чака и нямаше намерението да го прави.
Силната музика гърмеше в ушите ѝ, заплашвайки скоро да спука тъпанчетата ѝ, цветните светлини танцуваха в косата ѝ докато блондинката си проправяше път към бара измежду преплитащите се, танцуващи тела. Все още не можеше да повярва как Лана бе успяла да я убеди да срещнат на подобно място. Въпреки, че знаеше, че Амелия не си пада по тези толкова шумни и претъпкани с глупави и пияни тийнейджъри места, в продължение на един час не спираше да я умолява.
Настани  се на един от високите столове до бара и се огледа наоколо. По принцип Лана беше точен човек, а Мел често закъсняваше с няколко минути. По някакво странно изключение, днес блондинката бе дошла на време, но приятелката ѝ я нямаше. Момичето извади телефона си за да ѝ се обади и забеляза, че е получила съобщение преди около 5 минути, в което пише, че тя няма да може да дойде.
- Просто невероятно.. – раздразнено прошепна и погледна към бармана, който се насочваше към нея. – Едно уиски.
Секунди по-късно стъклената чаша се плъзна по плота към нея, озовавайки се до ръката ѝ. Тънките ѝ пръсти се обвиха около нея и я приближи към устните си, отпивайки голяма глътка от течността. През тялото ѝ премина гореща вълна. Остави чашата отново върху бара и се загледа за момент в питието, след което вдигна поглед и отново огледа заведението. Погледа ѝ попадна върху една доста позната фигура, но бързо извърна глава.
Дано не ме е видял.. Дано не ме е видял..
И все пак чу приближаващите се стъпки. Тогава усети студеното докосване по рамото си, което накара кожата ѝ да настръхне. Завъртя се рязко и се отдръпна назад. Не го беше виждала от шест месеца, но въпреки това той не се беше променил. Беше си същия демон, в когото тя се беше влюбила. Но едно нещо беше променено – сега тя го мразеше.
- Здрасти, Джейс. – фалшива усмивка се появи за секунди на лицето ѝ, след което изчезна и Мел се извъртя с гръб към него, хващайки рязко чашата си и изпивайки алкохола на екс.
- Имам нужда от още алкохол.. – раздразнено промълви, усещайки че той се настанява на съседния стол. Това щеше да е една интересна вечер.

„Бягай, но то ще те преследва. Никога няма да успееш да избягаш от него. То е част от теб, без значение дали ти харесва или не. Никой не може да избяга от миналото си; не ми се вярва ти да си изключение.” ..
Думите на леля ѝ не спираха да се забиват в ума ѝ. Чуваше студения ѝ глас толкова ясно, сякаш тя бе точно до нея и я гледаше с онова типично за нея иронично изражение, примесено с нотка на съжаление. Наред с думите на жената, в съзнанието ѝ тайничко започнаха да се прокрадват минали моменти. Безбройните им глупави скандали, малобройните сладникави моменти.. И все пак дори не беше сигурна, че той изобщо е имал някакви истински чувства към нея. Но всичко това вече ѝ беше безразлично. Амелия разтърси глава и погледна към стъклената чаша, пълна с уиски. Без дори да вдига глава можеше да усети, че Джейс я наблюдава.
- Би ли спрял да ме гледаш? Изнервящо е .. – каза, опитвайки се да надвика музиката.
Не се бяха виждали от онзи ден. Денят, в който Джейс се опита да убие най-добрия ѝ приятел. Не знаеше колко от колко време го беше планувал, нито защо изобщо бе поискал да го направи. Разбра в последният момент. Тогава го обичаше толкова много и не искаше да го наранява. Ето защо бе принудена да повика ловци, които за щастие успяха да защитят невинната жертва. Но Самюел вече бе станал свидетел на достатъчно неща. Той не знаеше нищо за свръхестествения свят. И очевидно не можеше да продължи да живее с мисълта, че съществуват демони, вампири, върколаци и тем подобни. Самоуби се. И естествено, Амелия обвиняваше Джейс за всичко това. Трябваше да си държи устата затворена. И въпреки, че знаеше, че момчето няма да го понесе, той продължаваше да говори, без дори за секунда да отдели поглед от лицето на Сам. Наслаждаваше се толкова много на това, което му причинява.
- Виждам, че не се радваш да ме видиш – отбеляза той, а блондинката му кимна утвърдително – Но може би ще искаш да ми се извиниш след това, което ми причини.
Имаше чувството, че глътката уиски заседна в гърлото ѝ и остана там няколко секунди, докато Амелия не преглътна и бавно извъртя глава, поглеждайки Джейс.
- Да ти се извиня? – попита отново, сякаш за да се убеди, че е чула правилно и повдигна вежди въпросително. Гледаше го известно време, опитвайки се да си спомни за какво точно трябваше да му се извинява. За всичко, което бе направила за него, само за да може той накрая да убие приятеля ѝ? Отклони погледа си и се загледа в бутилките алкохол, наредени на стената срещу тях. Докато все още ги наблюдаваше, сякаш бяха нещо много интригуващо и едва ли не всеки момент щяха да станат и да тръгнат към изхода на бара, Амелия отпи още една глътка от уискито и преглътна.
- Съжалявам, драги, но не виждам за какво трябва да ти се извинявам.